Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 37

Огледах се, видях само три момчета на велосипеди в края на "Рю де Фран Буржуа". Младежи, доколкото можех да видя, единият облечен с широка бяла риза, другите двама – с тениски и джинси, но и тримата носеха пъстрите шалове, които арабите си връзват понякога. Забелязаха ме и бързо подкараха колелата си към Ле Маро, провиквайки се на арабски. Не знам езика, но от тона и смеха им предположих, че вероятно не е комплимент.

Можех да ги последвам, отче. И навярно трябваше да го направя. Но бях уморен и – да, признавам си – може би малко ме беше страх. Вместо това влязох вътре, взех си душ, налях си бира и се опитах да изям един сандвич.

През отворения прозорец обаче още чувах камбаните, които биеха за богослужение, а отвъд тях гласът на мюезина се стелеше над реката като димна лента във вечерния въздух. И би ми харесало да се помоля, но кой знае защо мислех единствено за Арманд Воазен, за блестящите ѝ черни очи, за дръзкото ѝ поведение и как би се смяла на всичко това. Може би ме вижда. Мисълта ме ужаси. Затова си взех още една бира и загледах залеза над Тан, докато на изток над Ланскене се издигаше полумесец.

Четвърта глава

Вторник, 17 август

Тази сутрин с Розет отидохме да разберем какво се е случило с Жозефин. В Ле Маро всички магазини бяха затворени – магазинът за дрехи, бакалията, магазинът за платове, – но видяхме малко кафене, обслужвано от навъсен мъж с бяла джелаба и молитвена шапка такия, който бършеше масите и щом ме зърна, спря само за да каже:

– Затворено е!

Подозирах.

– Кога отваряте?

– По-късно. Довечера. – Начинът, по който ме погледна, ми напомни за Пол Муска в дните, когато държеше "Кафе де Маро", поглед, който преценяваше и в същото време беше странно враждебен. После мъжът отново се зае да бърше масите. Не всеки е добре дошъл тук.

Сърдит човек, каза ми Розет със знаци. Сърдито лице. Да се махаме.

Бам се виждаше много ясно – светлооранжева драскулка от светлина подире ѝ. Видях как лицето на Розет доби немирно изражение, а шапката на мъжа се килна и падна на пода.

Розет издаде напевен звук.

С крайчеца на окото си видях Бам да прави кълбо във въздуха.

Бързо хванах Розет за ръка.

– Няма нищо, тръгваме си – казах. – Не е това кафенето, което търсим.

Но когато пристигнахме в "Кафе де Маро", вместо Жозефин зад бара гледаше телевизия намусено момиче на около шестнайсет години, което ме осведоми, че госпожа Боне е отишла до Бордо за стока и може да се върне доста късно.

Не била оставила съобщение. Лицето ѝ не показа нито че ме е познала, нито че е заинтригувана. Очите ѝ бяха гримирани толкова силно, че едва ги виждах, натежали от сенките и спиралата. Устните ѝ бяха лъскави като захаросан плод, а челюстта ѝ невъзмутимо се движеше около голямо парче розова дъвка.

– Аз съм Виан. А ти как се казваш?

Тя ме зяпна, все едно съм луда.

– Мари–Анж Люка – отговори намусено. – Замествам мадам Боне.

– Приятно ми е, Мари-Анж. За мен една цитронада, моля. И една оранжада за Розет.

Анук беше отишла да търси Жано Дру. Надявах се тя да има повече късмет в издирването му, отколкото аз – в това на Жозефин. Изнесох напитките ни на терасата (Мари-Анж не предложи тя да го направи), седнах под акацията и се загледах към безлюдната улица към моста за Ле Маро.