Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 25

Днес е петият ден от Рамазан, мюсюлманския месец за пост. Денят беше дълъг. Да гладуваш е едно, но да не пиеш вода в ден като днешния, когато силният вятър фучи и изсушава всичко до бяло...

Жена, следвана от дете, пресече улицата пред нас. Не виждах извърнатото ѝ лице, но ръцете ѝ с черни ръкавици я издадоха. Знаех, че е жената в черно, жената от магазинчето за шоколад. Виждах я за първи път, откакто пожарът унищожи къщата, и се зарадвах на възможността да проверя дали някой се е погрижил за нея.

– Госпожо – повиках я, – надявам се да сте добре...

Жената дори не ме погледна. Покривалото за лице, което винаги носеше, оставяше съвсем тъничък процеп като на пощенска кутия, в която да пусна своите съболезнования. И момиченцето, изглежда, не ме чу, докосна забрадката си и леко я придърпа, сякаш за да се подсигури допълнително.

– Ако имате нужда от помощ – продължих, но жената вече ни беше подминала и беше хлътнала в пресечката. Мюезинът беше приключил с песнопението си, а богомолците, които отиваха в джамията, бяха започнали да се тълпят на булеварда.

Разпознах един, който стоеше на вратата на джамията. Беше Саид Махджуби, най-големият син на стария Махджуби и собственик на спортната зала. Мъж на около четиридесет, с роба и молитвена шапка на главата. Той не се усмихва често. И сега не се усмихваше. Махнах му с ръка за поздрав.

Той се вгледа в мен. После се запъти към нас с наперена, скована и нервна крачка, подобна на походката на войнствено петле.

– Какво правите тук? – попита той.

– Живея тук – изненадах се аз.

– Живеете от другата страна на реката – поясни Саид. — И ако знаете кое е добре за вас, ще си стоите там.

Няколко мъже спряха, щом чуха Саид да повишава тон. Размениха си реплики на арабски – като бързо тракане на пишеща машина, – от които не схванах нито думичка.

– Не разбирам – казах му.

Саид ми хвърли мрачен поглед и изтърси нещо на арабски. Мъжете, събрани около него, изтелеграфираха одобрението си. Той се приближи. Почти подушвах гнева му. Арабските гласове вече звучаха враждебно, нападателно. Изведнъж ме обзе абсурдното убеждение, че този мъж възнамерява да ме удари.

Виан се приближи към нас. Почти бях забравил, че е там. Анук гледаше предпазливо, зад нея Розет гонеше сенки в близката тясна уличка.

Исках да я предупредя да стои настрана – мъжът беше достатъчно ядосан, за да не се съобрази, че наблизо има жена и дете, – но всъщност присъствието ѝ, изглежда, успокои Саид. Без да казва нищо, без дори да го докосне, тя направи знак с пръсти – знак за помирение – и неочаквано мъжът отстъпи предпазливо назад, леко объркан.

Дали беше осъзнал грешката си?