Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 27

Анук беше намерила ключа за задната врата там, където Арманд винаги го оставяше, но вратата вече беше отключена, както много други врати в Ланскене. Газта и електричеството бяха прекъснати, но старата готварска печка на Арманд беше тук, ако ни се приискаше да готвим, а зад къщата имаше купчина дърва. В шкафа намерихме спално бельо и вълнени одеяла в лимонено, розово, ванилово и синьо. В стаята на Арманд имаше двойно легло, в стаята горе – сгъваемо, а в дневната – диван. Отсядала съм и на по-лоши места.

– Наистина ми харесва тук – каза Анук.

– Бам – съгласи се Розет любезно.

– Тогава е решено – отсъдих. – Ще преспим, а сутринта ще говорим с Люк.

Рейно, който все още държеше прасковата си, изглеждаше скован и притеснен. Толкова е благовъзпитан, че по-скоро би спал в канавка, отколкото да се настани в празна къща без официалното разрешение на собственика. Що се отнася до прасковите, нямаше и съмнение, че и тях брои за откраднати, затова ме гледаше със същото безпокойство, с което Адам трябва да е погледнал Ева, когато му е подала забранения плод.

– Няма ли да я изядете? – попитах аз. Анук и Розет бяха излапали своите на лакоми, сочни хапки. Сетих се, че само веднъж съм виждала Рейно да яде – за него храната е сложна работа: трябва колкото да я вкусваш, толкова и да се страхуваш от нея.

– Слушайте, мадмоазел Роше...

– Моля ви – прекъснах го, – наричайте ме Виан.

Той се прокашля.

– Оценявам това, че не ми задавате очевидния въпрос –рече той. – Но трябва да ви кажа, че до второ нареждане съм освободен от задълженията си на свещеник в Ланскене, докато се очаква докладът за пожара в стария магазин за шоколад. – Рейно пое дълбоко въздух и продължи: – Разбира се, не е нужно да ви казвам, че нямам никаква вина. Не ме арестуваха. Не са ми отправяли обвинение. Полицията просто дойде да ме разпитва. Но за човек в моето положение...

Живо си представих как е изглеждала сцената иззад кепенците. На този ден в Ланскене сигурно са се вихрели всякакви клюки. Магазинът бил наполовина изгорял и изоставен. Пожарната се забавила с час. Полицейската кола спряла пред църквата. Или още по-лошо – пред къщата на Рейно, малката му къщичка на "Рю де Фран Буржуа" със спретнатите лехички с невен.

Разбира се, къщичката е собственост на църквата. Невените са отговорност на Рейно. Толкова приличат на глухарчетата и все пак според свещеника има огромна разлика между онези лукави, нападателни плевели и малките красиви жълти цветчета, които растат с военна подреденост.

– Не беше нужно да ми казвате това. Знам, че не сте запалили пожара.

Устата му потрепна.

– Де да бяха всички толкова сигурни. Каро Клермон като обезумяла разпространява слуха, но продължава да се преструва, че ми съчувства, и се вкопчва във всяка дума, която наследникът ми изрича.

– Вашият наследник?

– Отец Анри Льометър. Новият любимец на епископа. Парвеню с прекалено много зъби и страст към "Пауър Пойнт". – Той сви рамене. – Само въпрос на време е. Знаете какви са хората в Ланскене.

Да, знам. Самата аз съм била обект на клюки и имам представа колко бързо се разпространяват. Знам също, че в тази обстановка всеки намек за скандал, засягащ член на духовенството, задължително се възприема като нещо, което трябва да се преодолее. Католическата църква преживя твърде много скандали напоследък и дори полицията да няма доказателства, за да го обвини, накрая Рейно може да се окаже порицан от съда на общественото мнение.