Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 24

Повечето ученички бяха облечени еднакво, в черно и със забрадка, която покриваше косите им – невръстни вдовици без време, със срамежливо извърнати лица. Шаловете хиджаб са предимно черни, но има и едва доловими разлики: някои са плетени, други са забодени с карфици, трети са умело надиплени, други са увити около сложни кокове, а има и скромни като покривала на монахини.

Момичетата, разбира се, никога не говореха с мен, но някои от тях от време на време хвърляха любопитни погледи към църквата с нейните варосани стени, високата островръха камбанария и статуята на Девата над главния вход. Прави ми впечатление колко рядко ги виждаме вече тук, от нашата страна на реката. За три месеца от отварянето на училището преброих петнайсет момичета магриби на възраст от десет до шестнайсет години, които идваха заедно на училище, говореха и се кискаха с ръка пред устата, докато пресичаха моста към Ланскене.

По това време Ле Маро вече пращеше от живот – повече от сто и петдесет човека, мароканци, алжирци, тунизийци, бербери, – което, предполагам, не е кой знае какво за някой, свикнал с Париж или Марсилия, но тук, в Ланскене, на брега на Тан, си е половин село.

Защо тук? В съседните села няма такива общности. Може би заради джамията, може би заради малкото училище, може би заради факта, че цяла улица е на разположение на предприемчивите. Във всеки случай, за по-малко от осем години нашите новодошли се бяха умножили като глухарчета през пролетта и така бяха превърнали Ле Маро от една-единствена цветна страница в цяла чуждестранна глава.

Сега наблюдавах как Виан Роше попива реалността. Тесните улички не се бяха променили много за двеста години, но що се отнася до останалото, всичко беше различно. Първото, което прави впечатление на посетителя, е ароматът на тамян, примесен с благоуханен дим и непознати подправки. Въжета с пране висят между балконите, мъже с дълги роби и с молитвени шапки седят на верандите си, пушат киф и пият чай. Сред тях няма жени. Те в повечето случаи стоят вътре, рядко ги виждаме по улиците и напоследък повечето носят черно. И децата са разделени: момчетата играят футбол или плуват в Тан, а момичетата помагат на майките си, грижат се за по-малките или се събират на кискащи се групички и щом се появя, веднага замлъкват. Чувството за отчужденост е осезаемо. Днес, разбира се, беше дори още по-осезаемо. Предполагам, че след пожара в някогашния магазин за шоколад в селото са плъзнали слухове.

Магазинчетата по булевард "Де Маро", покрай които минавахме, бяха затворени и със спуснати кепенци. Беше седем и четиридесет и пет, горещият вятър беше секнал и няколко звезди вече се бяха показали. Небето беше обагрено в искрящо тъмносиньо, а на западния хоризонт се беше появила смайваща жълта линия.

Тогава се започна, както и предполагах. Далечният призив към молитва. Далечен, но ясно доловим в гърлото на старата тухлена кула: Аллаху Акхбар – Аллах е велик.

Разбира се, че знам какво означава. Да не мислехте, че понеже съм католик, понятие си нямам за другите вероизповедания. Знаех, че след малко улиците ще се изпълнят с мъже, които отиват в джамията, а повечето жени ще останат вкъщи и ще се приготвят за вечерта. И веднага щом луната се покаже, ще има пиршество: традиционни храни от родната страна, донесени за случая, плодове, ядки и сушени смокини, малки пържени сладкиши.