Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 23
Джоан Харис
Френският закон ясно гласи, че всеки призив към молитва трябва да бъде отправян от вътрешността на сградата и без никакви средства за усилване на звука. В този случай в комина беше закрепена стълба, така че мюезинът, отправящ призива, да може да се възползва от естествената акустика на сградата. Съзнавах, че старият Махджуби беше спазил закона, но бях сигурен, че предизвикателството е преднамерено. Ролята на мюезин в повечето случаи изпълняваше синът на Махджуби, Саид, а днес вече призивът му за молитва се разнася из целия квартал Ле Маро. Чуваме го по пет пъти на ден, отче, долита до нас откъм реката и понякога усещам (прости ми, Боже), че сутрин и вечер бия църковните камбани много силно, за да се съревновавам с него.
И тогава, почти по същото време, онази жена се нанесе в магазина. Сестрата на Карим Бенчарки и детето ѝ, момиче на единайсет-дванайсет години. Не създаваха неприятности, но, изглежда, неприятностите веднага ги последваха. Нищо конкретно. Никакви злополуки, никакви спорове. Посетих ги, за да се представя, и предложих подкрепата си, ако се нуждаят от нея. Жената почти не говореше. Стоеше със сведени очи, привела глава, облечена в черно от глава до пети – разбрах, че подкрепата ми не е нито добре дошла, нито необходима. Оставих я на мира. Беше показала ясно, че не иска да общува с човек като мен.
Но аз винаги гледах да я поздравя, когато се разминавахме на улицата, въпреки че тя дори не ми кимаше, нито реагираше на поздрава ми. Що се отнася до момичето, рядко го виждах. Дребничко същество с големи очи, които изничат под забрадката. Един-два пъти се опитах да я заприказвам. И тя като майка си не ми отговаряше.
И така, аз наблюдавах от отсрещната страна на площада по същия начин, както преди осем години, когато Виан Роше се премести в града. Очаквах поне нещичко да ми подскаже какво върши тази жена.
Защо се беше изнесла от къщата на брат си? Защо беше избрала да живее отделно от общността в Ле Маро?
Но жената в черно не разкриваше нищо. Никакви доставки на стоки, никакви търговци, никакви работници, никакви близки. Имаше няколко посетители: всички жени, всички
Френските училища – поне държавните – са определено светски. Никакви религиозни предразсъдъци, никакви молитви, никакви религиозни символи. Момичета като Соня и Алиса Махджуби винаги са успявали да се справят с това. Но някои от другите момичета не успяваха. Знаех, че Захра ал-Джерба например така и не се записа в средното училище, а остана вкъщи да помага на майка си. Началното училище в нашето малко селце е намерило начин да се приспособи. Но в по-големите градове като Ажен проблемът със забрадката оставаше. А сега, изглежда, Ле Маро си беше намерил решение.
