Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 206

Ланскене – от "Сен Жером" до Ле Маро. И хората виждам, цветовете им се извиват като струйки пушек на фона на просветляващото лятно небе.

Толкова много хора. Толкова много истории. И всички са преплетени с моята в тази плетеница от светлина.

В своята градина Франсис Рейно полива прасковената костилка и си мисли за Арманд. На палубата на своята къща лодка Рижия лежи по гръб и чака звездите. На моста Пол-Мари наблюдава как синът му хваща един костур и се усмихва – непознато усещане, което той опипва с върховете на пръстите си, както проверяваш дали не са останали трохи по мустаците ти, след като си ял сандвич. В джамията старият Махджуби е готов за молитвата. Върхът на минарето искри на слънцето. На една уличка в Ле Маро Франсоаз и Карин Ашрон седят заедно с Мая до кашон с две кученца. Дуа е седнала на брега на реката и се взира в Тан. Вече не носи абая, а джинси, туника и червените си чехли. Алиса Махджуби е до нея, късата ѝ коса не е покрита, очите ѝ са пълни със сълзи.

Разбирате ли, накъдето и да погледна, всичко ме свързва с Ланскене. Истории, хора, спомени, неуловими като лятната мараня, но въпреки това имат отзвук, сякаш тези струни от светлина свирят мелодия, която най-сетне може да ме отведе у дома. Значи магазинът за шоколад най-сетне е готов. Изпитвам необяснима неохота да погледна. По-добре да го запомня какъвто го видях преди седмица – развалина, обгоряла и изоставена. Само че никога не ме е бивало да зарязвам нещата. Опитвала съм, но винаги оставям и частица от себе си като семенце, което чака шанса си да прорасне.

Някой като теб...

Призивът на мюезина се понесе над реката откъм Ле Маро. В същото време часовникът на църквата отбеляза и половина. Жано Дру се е прибрал у дома, Анук стои на ъгъла на улицата, а сянката на Чехълчо е в нозете ѝ като пътен знак.

Над главата ми се чу тихо проскърцване. Дървената табела над вратата на магазина, закрепена със скоба на стената. Гласчето ѝ е тихичко, но упорито, като на птиче, което чурулика: опитай ме, вкуси ме, пробвай ме.

Вдигам поглед. Табелата е празна, очаква надписа. Представям си го – с червени и жълти букви, сякаш събитията от изминалите осем години са старателно скътани някъде и не са останали никакви остри ръбове, никакви празнини, само лустрото на наваксаното време.

И ухае на Америка, на двореца на Монтесума – пикантно, в златни чаши, смес от вино и сок от нар. Ухае и на сметана и кардамон, на жертвени огньове, на храмове и дворци, на ванилия, на мока и на рози. Ароматът е покоряващ, пронизва ме като вятър, помита ме като любов...

Ще останеш ли, Виан? Ще останеш ли?