Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 205

– Знам, че е глупаво – каза Жозефин, – хората не се променят. Не действително. Но през последните няколко дни той е... – сви рамене. – Разбираш. Различен.

– Знам – усмихнах се. – И аз го забелязах. Освен това, да, хората не се променят често, но се развиват, ако им дадеш шанс. Погледни Рейно.

Тя кимна.

Разбира се, човек трябва да го познава добре, за да долови промяната у мосю кюрето, но нещо се е променило, нещо, което малцина други ще забележат. Аз го виждам, понеже разчитам цветовете му. Сигурно Жозефин също, понеже...

– Видя ли? Завършиха стария магазин за шоколад.

Поклатих глава.

– Ще отида да погледна.

Знам, че през последните две седмици Люк Клермон и баща му се трудиха здравата, за да възстановят мястото. Рижия се зае да им помага, поради което почти не го виждахме, но днес на път за кафенето бях пропуснала да се отбия и да проверя докъде са стигнали.

– Сега какво ще стане с мястото?

– И аз знам колкото ти – сви рамене Жозефин.

Знам какво си мисли. Мина цяла седмица, откакто Рейно се надигна от леглото. Скоро започва учебната година. Време е да се връщам в Париж. Но въпреки това...

– Не може да си тръгнеш днес – каза Оми, когато се опитах да ѝ съобщя сутринта. – Довечера е краят на Рамазана. Довечера ще има супа харира, овесена супа и шестнайсет вида бриуат, печено агнешко, пикантен кускус, чебакия и пълнени фурми. Освен това ще правя  селу по рецепта на майка ми, а ти никога няма да си простиш, ако пропуснеш шанса да го опиташ.

Поканени сме, разбира се. Поканени са хора от двата бряга на Тан, дори речните цигани. В къщата на Ал-Джерба и на Махджуби няма достатъчно място за всички, но нощите още са топли, а пристанът е идеално място за празненства. По брега на реката вече подреждат дървени подпори и пейки, а лодките, които са най-близо до пристана, се украсяват с фенери и цветни лампички. Всички жени ще бъдат облечени с най-хубавите и най-пъстрите си дрехи – никакво черно днес – и ще ухаят на масло от пачули, кедър, сандалово дърво и рози. Децата ще играят, минарето ще бъде осветено, а аз съм приготвила различни бонбони с шам фъстък, кардамон и позлата, увити във фунии от шарена хартия, които ще раздаваме на всички.

Естествено, не всички ще дойдат. Семейство Ашрон си останаха противници на събитието, някои младежи от спортната зала също отказаха да участват. Въпреки това в Ланскене не се е случвало подобно нещо. Магрибите, речните плъхове, селяните и гостите ще се съберат, за да отпразнуват края на жертвените пости...

– Без вино, разбира се – каза Жозефин. – И никакви танци. Как така?

Засмях се.

– Сигурна съм, че ще се справиш.

Тя ме погледна.

– Говориш така, все едно няма да си тук довечера.

– Разбира се, че ще дойда.

Разбира се. Но усещам нещо във въздуха, Жозефин, нещо, което мирише на изгорели автомобилни газове и на мъгла над Сена, на чинари и на дъжд по септемврийските улици. Знам какво е. Ти също знаеш. Чувстваш притегателната сила на променящия се вятър. Отвън на площада се усеща уханието на есента. Сенките започват да се издължават. Анук говори с Жано – сериозно, пъхнала ръка в неговата, – а Розет, Чехълчо и Бам се гонят като вихри от листа по ъглите на застланите с обли камъни улици. Светлината е розова и някак тъжна – носталгичната светлина на отминаващото лято, – аз усещам, че нещо приключва, но какво? Белосаната камбанария на църквата е розова като розова вода. Река Тан прилича на ковано злато. Виждам цялото