Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 181
Джоан Харис
Инес свали иглата от шала си и дръпна воала. Видяхме я за пръв път – аз я видях за пръв път, – Царицата на скорпионите, Жената в черно, призрака, който преследвах толкова отдавна, че вече се съмнявах дали е истинска...
Оми изграка сепнато.
Соня закри устата си с ръка.
Инес остана хладнокръвна. Захра също – явно не за пръв път виждаше Инес разбулена, макар че цветовете ѝ издаваха страдание.
Трябваше ми малко време, за да осъзная какво виждам. Очаквах, че Инес е красавица. Всичко го подсказваше. Позата ѝ, грациозната ѝ походка, цветовете и формите в зеленикаво –златистите ѝ очи – за секунда съзрях жената, която Инес можеше да бъде. Навярно не толкова млада, колкото предполагах, но въпреки това забележителна с тази пищна коса, елегантната шия, смайващите скули, извитите вежди, красотата, която щеше да се съхрани някъде дълбоко дори когато тя станеше на шейсет – или на седемдесет, осемдесет, – като диамант в сърцевината на скалата...
И тогава я видях истински. Както оптическата илюзия се нуждае от малко време, за да се преобрази – двама любовници се превръщат в лицето на демон, нечий профил се оказва пеперуда, – и после неизменно я забелязваш.
– Наричат го усмихнатото лице – обясни Инес. – Виждали сте го. В Танжер, в Маракеш, дори в Париж и Марсилия. С нож срязват от тук до тук и от тук до тук – с палец и показалец показа тя разстоянието между ъгълчетата на устата и ушите си. – Така до края на живота си не може да пропуснеш да спазваш
Осма глава
Братовчедка ѝ повикала лекар. Той направил шевовете – по девет от всяка страна, с лъскав черен конец, който, след като махнал, оставил трайно петно между мъничките топчета плът. В резултат лицето ѝ приличаше на лицето на парцалена кукла, която си съдрал, а после нескопосано си съшил отново, но бодейки с иглата на различни места. Беше гротескно и неописуемо тъжно. Едната половина на лицето и беше безжизнена, сякаш беше прекарала инсулт – дължало се на засегнати нерви. Сега, когато беше без булото, не бе трудно да разбереш защо гласът ѝ звучи толкова равно и сковано – когато говори, Инес може да движи единствено челюстта си, като кукла на вентрилоквист. Белезите са на повече от трийсет години, разтеглени и загладени от времето. Зърнеш ли ги веднъж, преставаш да забелязваш каквото и да е друго освен тези ухилени следи. Засядат в гърлото като рибя кост, задушават те, давят те. Само като си ги представя на лицето на шестнайсетгодишно момиче, на дете на възрастта на Анук...
– Върнах се в Агадир – продължи Инес с лишения си от интонация глас. – Покривах лицето си и спях на улицата. В моята страна обезчестените жени не получават помощ отникъде. Те нямат права, не могат дори да дадат собственото си име на детето си. Религиозните благотворителни организации не ги забелязват. Всички ги отхвърлят. Най-накрая намерих някакъв дневен център, управляван от швейцарска фондация. Хората там се отнесоха добре с мен, макар че никой не беше мюсюлманин. Помогнаха ми и се погрижиха за детето ми. Намериха ми работа в шивашки цех. Спях в сутерена с Карим и по цял ден шиех на машината. Правех рокли, сарита, шалове, съшивах бродирани чехли. Карим растеше. Аз се трудех здраво. Съпрузите, които управляваха цеха, бяха мили хора. Мъжът се казваше Амал Бенчарки. Казах му, че съпругът ми се е развел с мен. Той не задаваше много въпроси.
