Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 183

Момичето се казвало Шада Идрис, на двайсет и две, неомъжена. Карим се запознал с нея в някаква чайна. Уличница, както би я определил той, по джинси и с високи токчета, с модерно вдигната коса под пъстрия хиджаб. Съгласила се да излезе на среща с Карим. Той я чакал заедно е приятелите си.

Отначало отричал, че е замесен. Казал на Инес, че само гледал. Но си бил запазил трофей – гривната ѝ, – наниз от черни нефритени мъниста. Инес я намерила в стаята му и го принудила да признае всичко.

На полицията казал, че тя си го просела, пък и не била девствена. Живеела с две по-възрастни жени близо до голямата джамия в центъра на града и трите се редували да гледат децата, докато другите ходели на работа. Вече имала незаконно дете – момиченце, което се казвало Дуа...

– Малката ми прасковка! – стрелна Оми с поглед Дуа.

Инес кимна.

– Не се притеснявайте, тя знае. Още от самото начало знае истината. Държах Карим в неведение и виж докъде се докарах. Дуа обаче знае, че зина е хлъзгава риба, която не можеш да уловиш, понеже скача от ръка на ръка... – Отново се усмихна. – Така или иначе детето не беше виновно. Научих поне на това сина си, но за останалото беше твърде късно. Ала се срамувах, нали разбирате. Надявах се никога да не ми се налага да му разказвам.

Шада съобщила в кварталния участък за нападението. Но както и в случая на Инес полицията предпочела да разследва самата Шада. Арестували я за проституция и макар обвиненията да били снети, се оказало, че тя живее незаконно в държавно жилище. Изгонили нея и детето от апартамента. Бездомна и отчаяна, Шада отишла пред общинската служба по настаняването, седнала насред площада, поляла се с бензин и се запалила.

Инес ни изгледа и четирите подред.

– Какво друго ми оставаше? – попита тя. – Синът ми трябваше да понесе своята отговорност. Затова разказах на Карим истината за баща му, за мен самата, взех детето на Шада и го отгледах като свое. Карим дълго време се сърдеше. На мен, задето съм го посрамила, но още повече се гневеше на себе си. Не поглеждаше Дуа, говореше с нея само когато е крайно наложително. Но тя беше мило момиченце. Наричах я "моята малка непозната".

Тази фраза. Моята малка непозната. Отначало реших, че не съм чула добре. Как така ще използва същите думи, с които аз от край време наричах Анук? Но същевременно беше и някак странно уместно. Инес вече не беше Жената в черно – имаше си лице и въпреки белезите аз го познавах много добре. Двете с нея си приличахме. И двете бяхме едновременно скорпионът и биволът.