Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 180

Седма глава

 

Събота, 28 август, 10,25 ч.

За кратко стаята притихна. После се разнесе канонада от въпроси, възклицания, опровержения. Негова майка? Това беше нелепо. А дори да беше вярно, защо Инес ще го крие? Защо ще предизвиква подозрения, след като би могла да се ползва с уважение, да бъде приета...

Когато въпросите най-сетне утихнаха, Инес заразказва. Говореше френски със силен акцент и много официално, с мъчително точния изказ на човек, усвоил езика от много стар учебник. Красивите ѝ очи бяха безизразни, гласът ѝ беше сух като есенни листа.

– Родих Карим шестнайсетгодишна. Семейството ми беше бедно. Живеехме във ферма в провинцията: родителите ми, тримата ми братя, двете ми сестри и аз. Когато станах на десет, нашите ме изпратиха в града да работя като прислужница. Оказах се в Агадир, в богато семейство. Имаха три деца, две момичета и един син. Отначало си помислих, че ми е провървяло. Ходех на училище. Започнах да чета. Учех математика, история и френски. Научих се да готвя и чистех къщата. – За пръв път ми се стори, че гласът ѝ потрепери. После Инес продължи: – Бях на петнайсет. Синът, Мохамед, беше на осемнайсет. Една нощ, докато спях, той влезе в стаята ми. Предупреди ме, че ако кажа на някого, ще ме уволнят. Изнасили ме. Казах на майка му. Тя ме изхвърли. Съобщих в полицията. Не им пукаше.

Помислих си, че дори на петнайсет, Инес явно е имала забележително силен характер. Третирана като виновника от полицията (първият им въпрос във връзка с нападението бил дали е била прилично облечена), уволнена от работодателите си, тя опитала да си намери работа в друга къща. Ала никой не искал да я приеме без препоръки. Спяла на улицата и просела храна. Арестували я два пъти. Втория път от полицията организирали медицински преглед и така установили, че е бременна.

– Обадиха се на баща ми – продължи Инес. – Той пристигна в Агадир с автобус, беше пътувал шест часа. Но след като изслуша разказа ми, се извърна от мен и си тръгна обратно. Семейството ми ме оплака, все едно съм мъртва. Писмата ми се връщаха неотворени. Майка ми ми изпрати малко пари – немного, колкото имаше – и ми каза, че повече не иска да ме вижда. Шест месеца по-късно се роди Карим, в болницата в Агадир. – Гласът ѝ сякаш отново потрепери, но за миг в безразличния ѝ тон се прокрадна нотка нежност. – Беше съвършен. Толкова красив. Мислех си, че когато родителите ми го видят...

– Смятала си, че ще го обикнат – казах.

Тя кимна.

– Грешах. Разбрах го още щом пристигнах. Бях опозорила семейството си. Бях провалила шансовете на сестрите си. Бях похарчила всичките си пари, за да се върна у дома, но се оказа, че вече нямам дом. Отидох в къщата на по-големия си брат – от край време му бях любимка. От осемнайсет месеца беше женен за Хариба, моя братовчедка. Не се зарадваха да ме видят, но въпреки това ме подслониха. А после, докато снаха ми беше навън, дойдоха те.

Инес мълча толкова дълго, че Оми попита нетърпеливо:

– Кои?

– Делегация от глупаци. Чичо ми. Баща ми. Братята ми. Заявиха, че е по-добре да умра, отколкото да живея в позор. Че съм блудница, че съм нарушил хая. Че само с кръв мога да измия срама от онова, което съм причинила на семейството си. Твърдяха, че ако съм носела хиджаб, както било редно, ако съм се държала скромно и почтително, това никога нямало да се случи. И после...