Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 177

– Третото ми желание...

Нададох вой. Но гърлото ми беше толкова пресъхнало, а главата ми толкова немощна, че прозвуча по-скоро като стенание. Мая продължи, без да ми обръща внимание:

– Третото ми желание е Дуа да се върне у дома. Речната лодка се върна, но Дуа и майка ѝ ги нямаше. Трябва да върнеш Дуа, както върна Хази. След това ще си свободен. Точно като във филмчето на "Дисни" за Аладин.

Предадох се. Безнадеждно беше. Бях дал всичко от себе си, но се оказваше недостатъчно.

– Съжалявам – прошепнах. Още не знам защо.

Лицето на Мая се отдръпна от решетката. Розет остана още мъничко. Знаех, че ще е загуба на време да опитвам да разговарям с нея, но въпреки това тези любопитни очи като на птиче искряха умно.

– Кажи на майка си, че съм тук – помолих я. – Кажи на някого. Умолявам те.

Розет изкътка тихичко. Това означаваше ли, че ме е разбрала? После сложи ръка на решетката. Като жест на опрощение. Точно в този момент купчината щайги под краката ми се срути и аз полетях странично в тъмното и цопнах в дълбоката близо метър вода.

За кратко потънах целият. Водата беше много студена. Изпаднах в паника за секунда-две, опитах да изплувам на повърхността, после стъпих на крака, отметнах мократа си коса от очите и тръгнах обратно към стълбите.

Шеста глава

 

Събота, 28 август, 10,15 ч.

Само Оми забеляза, че тръгваме. Докато завивахме по булеварда и оставихме сцената на пристана зад гърба си, бях сигурна, че долових любопитния поглед изпод една хлабаво вързана забрадка. Оми ал-Джерба е твърде стара, за да носи пикаб, всъщност на нейната възраст дори хиджабът бил ненужна предпазна мярка, весело ми бе казала тя. Е, може и да е възрастна, но зрението ѝ още беше остро, а любопитството ѝ – неизчерпаемо, затова не се учудих, когато няколко минути по-късно тя вече ни следваше от разстояние нагоре но булеварда, покрай къщата на семейство Ал-Джерба и по моста към Ланскене.

Захра беше убедила Соня да ни придружи. Отначало тя не искаше да се вижда с Инес, но Захра отново ѝ заговори бързо и ожесточено на арабски, каза нещо, в което разпознах името на Карим, и, изглежда, това я убеди.

Сега Соня хвърли поглед през рамо.

– Оми ни следи.

– Не бива да ни настига – нареди Захра.

Трите ускорихме крачка. Оми се правеше на две и половина и уж се наслаждаваше на гледката от моста. Но когато стигнахме площада пред "Сен Жером", вече беше зарязала всички преструвки и бързаше колкото може, за да не изостава.

Беше десет и петнайсет. Литургията беше приключила, но площадът все още беше пълен с хора. Група мъже играеха на петанк на червената площадка зад църквата, а пред пекарната на Поату имаше опашка от двайсетина клиенти. Някои от тях изгледаха любопитно Захра и Соня в черните им дрехи. В Ле Маро никабът те прави невидим, но на другия бряг на реката е точно обратното: черната дреха привлича погледите, а воалът предизвиква размисъл. Жолин Дру излизаше от пекарната с кутия със сладкиши, а панделката беше в същия нюанс на розовото като костюма ѝ за църква и малката ѝ шапка без периферия. Изгледа ни състрадателно и ни подмина в облак от "Шанел 5".