Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 176

Почукване по решетката. Отново беше Мая. Мая и Розет: два чифта крачета, едните с принцеса на "Дисни", а другите лимоненожълти. И един видимо преситен котарак в обятията на Мая, който мяукаше печално.

– Е, значи си намерила котката.

Тя ме възнагради с лъчезарна щастлива усмивка.

– Снощи. Занесох го в къщата на джиддо.

– Прекрасно. – Всъщност, отче, изобщо не се радвах. Главата ми се въртеше, а гърлото ми беше толкова възпалено, че едва се чувах, като говоря. – А сега какво ще поискаш? Пони? Среща с папата? Пееща шапка?

– Това са глупости. Шапките не пеят.

Постарах се да се стегна. Сигурно ми се виеше свят от треската. Обзе ме почти непреодолимо желание да се засмея – ала аз не съм човек, в чиято природа е да се кикоти, отче. Замислих се за заплахите на Карим Бенчарки и съумях да се съсредоточа поне малко.

– Моля те, Мая, каза ли на Виан?

– Аха. Разказах ѝ за теб.

– А тя какво каза?

– Каза, че било хубаво.

Опитах отново:

– Чуй ме, Мая, аз не съм джин. Карим Бенчарки ме затвори тук.

Мая наклони глава на една страна.

– Ако не си джин, защо изпълняваш желания?

– Мая! Няма ли да ме чуеш?

– Третото ми желание...

Не можеш да спориш с неумолимата детска логика.

За пръв път от десетина години бях на крачка от сълзите.

– Моля те, Мая, болен съм, студено ми е, ранен съм. Страх ме е, че ще умра тук...

Внезапно малката решетка се превърна в преградата на изповедалнята. Аз бях каещият се, а Мая – свещеникът, който слушаше изповедта. Беше нелепо, но не можех да се спра. Може би заради треската, може би защото все пак беше по-добре да се изповядам пред това петгодишно момиченце, отколкото да няма пред кого.

– Аз съм свещеник и ме е страх, че ще умра. Нелепо, нали? Но никога не съм вярвал в рая. Не истински. Не и в сърцето си. В ада вярвам. Раят обаче ми прилича на приказка, която разказваш на децата, когато се боят от тъмното. Вярата е свързана с подчинение, със спазване на правилата, с поддържане на реда. Иначе ще настане анархия. Всички го знаят. Затова църквата има йерархия, стабилна пирамида на управление, всеки е на мястото си и научава само необходимото. Хората приемат онова, което решим да им разкрием. Бог от своя страна прави същото. Ред. Контрол. Покорство. Защото ако допуснем хората да узнаят истината – че дори ние не знаем нищо със сигурност, – тогава всичко, което църквата е съградила през последните две хиляди години, ще се превърне само в шепа прах и малко хартия...

Спрях, за да си поема дъх. Всъщност, отче, започваше да ми се вие свят. Три дни без нормален човешки контакт и вече се чувствах много странно. Изпънах пръсти към решетката – мислех, че ако Мая ме види, ще повярва на историята ми. С малко повече усилие щях да стигна.

– Мая, аз съм тук. Погледни ме.

Мая притисна лице към решетката. Розет застана до нея –видях рижите ѝ къдрици на слънцето. И двете ме погледнаха – сериозни и неумолими личица. За миг си ги представих като съдии, които ще въздадат справедливост...