Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 174

Рижия също го усети и ми се ухили.

– Комитет по посрещането, а?

Не беше това. Когато групичката стигна на пристана, към нея вече се бяха присъединили още хора. Разпознах Алиса, Соня и майка им, и Саид Махджуби – другият цар – да се задават от отсрещната страна. После видях Оми, Фатима, Захра с никаб, както обикновено, и Карим Бенчарки, малко по-назад и облечен както винаги с джинси и фланелка, овладян, но гневен.

Оми ме поздрави с дрезгав смях.

– Ей, ама че цирк!

– Какво става?

Нямаше време да ми отговори. Когато наближи пристана, Карим изстреля залп на арабски и се запъти право към лодката. Старият Махджуби му препречи пътя. Карим се опита да избута стареца.

– Какво става, по дяволите? – попита Рижия.

Саид се обърна към него и отговори:

– Тези лодки не може да останат тук. Всичко това е частна собственост.

– Нима? – попита Рижия. – Понеже кюрето ми каза, че можем да останем колкото си поискаме.

– Кюрето ли?

– Отец Анри – отговори Рижия.

Последва още един бърз разговор на арабски.

– Ще поговоря с отец Анри – обърна се Саид към Рижия.

– Може би той не е предвидил изцяло евентуалните последици за нашата общност.

Старият Махджуби поклати глава.

– Сега е Рамазан. Всички са добре дошли тук, стига да се уважаваме взаимно. – Обърна се към Рижия и му рече: – Останете колкото искате.

Саид видимо се подразни.

–Не мисля, че...

– Да им откажем ли гостоприемство? – Гласът на стария Махджуби беше тих, но въпреки това звучеше авторитетно. Саид го изгледа неприязнено. Старият Махджуби само се усмихна.

– Много добре – отсече Саид накрая. – Баща ми има основание. Не искаме спорове и конфликти по време на празника си. Само ви молим да проявите уважение и да стоите на разстояние.

Карим беше скочил на борда на лодката и надничаше в кухнята.

– Извинете, това е моята лодка – обади се Рижия.

Карим се извърна и го погледна.

– Твоята лодка?

– Инес се е прибрала вчера – намесих се аз. – Не е ли дошла в къщата ти?

Карим се слиса.

– Не, не е. Да не искате да кажете, че тя е тук, в селото?

Рижия отново разказа случилото се. Докато другите слушаха, се възползвах от възможността да попитам Алиса:

– Как мина вчера?

Тя поклати глава.

– Не ми говорят. Смятат, че съм посрамила семейството.

– Ще размислят – уверих я тихичко. – Ами Карим?

– Напълно го преодолях – сви рамене тя.

– Е, това е нещо.

– Той постоянно настоява да се видим насаме. Казах му, че не искам.

– А сестра ти?

– Ами, мисля, че ѝ прилошава заради бебето – отвърна неопределено Алиса. – Не ми говори много, но си личи, че е изморена.

Погледнах към Соня, която стоеше самичка, загледана в реката. Имаше нещо печално в позата ѝ. Когато се приближих, видях в очите ѝ сълзи.

– Какво има? – попитах.

Тя ме погледна изненадано. Когато си с никаб, си в плен на илюзията, че си невидим, освен това не желаеш да общуваш с непознати. Очите ѝ, очертани с черно и красиви, неспокойно отбягнаха погледа ми.

– Вие сте Виан Роше, нали? – попита тя. – Алиса ми разказа за вас.

Долових критичен намек в тихия равен глас иззад булото. Усмихнах се.

– Приятно ми е да се запознаем – рекох. – Надявам се двете да ни дойдете на гости.