Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 15

Рейно ме погледна през рамо, докато вървяхме към църквата. Помислих си, че долавям някаква неохота в походката му, докато наближавахме. Движенията му бяха отмерени както винаги, но сякаш тътреше крака, за да отложи пристигането. Розет беше загубила приповдигнатото си настроение заедно с пластмасовия тромпет, захвърлен някъде по пътя. Анук вървеше напред, пъхнала в ухото си едната слушалка на своя айпод. Чудех се какво ли слуша, унесена в личния си свят от звуци.

Завихме покрай църквата, излязохме на малкия площад и застанахме срещу магазинчето за шоколад, първото място, което с Анук някога сме наричали дом...

Смълчахме се за миг. Трябваше да асимилираме прекалено много неща: празните витрини, зеещия покрив, стълбицата от сажди по стената. Миризмата беше още прясна – смесица от мазилка, овъглено дърво и изгорели спомени.

– Какво се е случило? – попитах най-накрая.

– Имаше пожар – вдигна рамене Рейно.

В този момент прозвуча почти като Рижия в дните, след като изгуби лодката си. Предпазливо овладеният тон, почти обидното равнодушие. Идеше ми да го попитам дали той е запалил пожара – не защото така смятах, а просто за да смутя самообладанието му.

– Някой пострада ли? – попитах.

– Не.

Отново привидната незаинтересованост, но зад нея цветовете му виеха и пращяха.

– Кой живееше там?

– Една жена с детето си.

– Чужденци – казах аз.

–Да.

Светлите му очи се взряха в моите почти предизвикателно. Разбира се, и аз бях чужденка, поне според неговото виждане. И аз бях жена с дете. Чудех се дали бе избрал точно тези думи, за да предаде нещо друго.

– Познавахте ли ги?

–Не.

Това също беше необичайно. В селище като Ланскене енорийският свещеник познава всички. Или Рейно лъжеше, или жената, която бе живяла в къщата ми, беше постигнала почти непостижимото.

– Къде са отседнали сега? – попитах.

– Мисля, че в Ле Маро.

– Мислите?

Той сви рамене.

– Има много като тях в Ле Маро – отговори. – Нещата са се променили, откакто си тръгнахте.

Започвах да си мисля, че е прав. Нещата в Ланскене действително се бяха променили. Зад полупознатите лица, къщите и варосаната църква, полетата, тесните улички, лъкатушещи надолу към реката, старите работилници за щавене на кожа, площада с ивицата чакъл за игра на петанк, училището, пекарната – всички тези особености, които отначало толкова ме успокояваха с измамното си безвремие, но сега вече бяха обагрени различно, долавях сянка може би на безпокойство, на непознатост в познатото.

Видях го да поглежда към вратата на църквата. Всички богомолци бяха влезли вътре.

– По–добре си вземете расото – казах аз. – Не бива да закъснявате за богослужение.