Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 163
Джоан Харис
Дали изобщо беше възможно? Може би, помислих си.
Алиса определено смята така. С присъщия на младостта оптимизъм тя вярва, че може да заличи миналото. Но миналото е неотстъпчив непознат, който ни бележи толкова много пъти, колкото и ние се опитваме да бележим него. Възможно ли е Алиса да бъде доволна, живеейки в онзи друг свят?
Помъчих се да не мисля за казаното от Инес.
Но аз не съм дете, Инес. Алиса не е птиченце. Дали семейството ѝ ще я приеме? Надявам се. Може би. А може би не. Ако не я приемат, според мен тя е достатъчно силна, за да оцелее самичка, без тяхната помощ. През броените дни, докато беше с мен, я наблюдавах как се променя. Вече не беше уплашеното птиче, започнаха да ѝ растат криле. Ще може ли да се върне в гнездото и да се преструва, че не иска да лети?
Изпратихме я до къщата на семейство Ал-Джерба, където я очакваше старият Махджуби. Външно изглеждаше овладян, но цветовете му бяха бурни, сиво се стрелкаше през кърваво оранжево и черно и така издаваше притеснението му.
– Ще се справите ли? – попитах.
–
На вратата се показа лицето на Мая.
– И аз искам да дойда. Искам да покажа на Розет къде живее моят джин. Освен това той трябва да ми изпълни още едно желание.
Розет ме погледна и ми даде знак:
– Благодаря ти, но не – поклати глава той. – Най-добре да поговоря със сина си насаме. Време е да го направя, твърде дълго отлагах. Гордостта и гневът ми пречеха. Изобщо не биваше да позволявам гордостта да попречи на съвестта ми. Повече няма да го допусна. Бях сляп, но вече прогледнах. Аллах ми дава сила да помогна и на другите да прогледнат. Кимнах.
– Добре, но ако се нуждаете от помощ...
– Знам къде да дойда – увери ме старият Махджуби.
Тринайсета глава
Събуди ме потропването по металната решетка високо на стената. Хукнах към купчината щайги, които вече почти изцяло бяха покрити от водата.
– Виан?
Не беше Виан, разбира се. Но се оказа Мая и си водеше приятелка. Това би ми вдъхнало надежда, само дето приятелката беше Розет, която почти не говори, а когато го прави, ръси безсмислици.
Помъчих се да не показвам отчаянието си.
– Мая. Каза ли на Виан, че съм тук?
Тя кимна. До нея Розет гледаше с кръгли като палачинки очи. През решетката двете момичета приличаха на котета от анимационно филмче, които шпионират огромна мишка.
– Защо не я доведе?
– Дължиш ми още две желания – начумери се Мая.