Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 152

Обясних им какво се е случило. Както очаквах, никой не беше виждал Инес или дъщеря ѝ от вчера. Но защо ще заминат толкова внезапно, без да кажат на никого? И кюрето? Никой нищо не знаеше.

Оставихме ги да боядисват и излязохме на площада. Розет се присъедини към Мая и двете изхвърчаха на слънце на площада, където пред църквата седеше Поату и мрачно ядеше багета със сирене. Изненада се да ни види.

– Какво търсите тук? – попита. – Не знаете ли, че къщата е на жената с бурката?

– Точно нея търся.

– Ами успех – навъси се той. – Тя не живее ли някъде в Ле Маро?

– Мисля, че е заминала – отговорих.

– Не съм я виждал от дни. – После изведнъж нещо му хрумна: – Може да е избягала с мосю кюрето. Миналата седмица той работеше тук. Разчистваше бъркотията, която сам предизвика. – Поату се разсмя гръмко, но ние двете с Жозефин не се присъединихме. Предположението, че заминаването на Рейно е свързано с изчезването на Инес Бенчарки не беше съвсем неправдоподобно. Нали намерихме броеницата му на няма и двайсет крачки от мястото, където беше закотвена лодката ѝ! Възможно ли беше Рейно да е взел лодката?

Според Жозефин не.

– Мисля, че онази жена я е взела – предположи тя. – Може да е оправила двигателя. Или е пуснала лодката по течението, или я е продала на някого. Ако е така, честно казано, пет пари не давам. Струва си, само и само да се махне.

– Значи Карим беше прав. Тя наистина е изчезнала.

Обърнах се и пред погледа ми се разкри нежелана гледка:

Каро приближаваше устремно през площадчето, следвана от съпруга си Жорж, видимо смутен. С тях беше и отец Анри. Той ме удостои с безсмислена сияйна усмивка и потупа Мая по главата.

Мая го стрелна навъсено с поглед.

– Моят джин не те харесва – заяви тя. Отец Анри се сепна. – Моят джин живее в дупка – продължи тя. – Има плъхове. Ще ми изпълни три желания.

Усмивката на отец Анри се разшири гротескно.

– Какво оригинал но дете! – възкликна той.

– Жалко, че са я оставили да дивее – додаде Каролин и погледна многозначително към Розет. – С оглед на всичко, което се случва в Ле Маро напоследък, допусках, че хората няма да позволяват на децата си да търчат из цялото село без подходящ надзор.

Розет издаде един от звуците си – дръзко кратко пукане. В същото време токчето на Каро се заклещи в пролука между облите камъни от настилката. Каро се помъчи да го измъкне, но токчето беше здраво заседнало.

– Розет! – казах.

Розет ме изгледа невинно и отново направи с уста пукането. Токчето на Каро рязко се освободи и обувката ѝ изхвърча насред площада. Отец Анри хукна да ѝ я донесе.

Мая и Розет се спогледаха и се изкискаха.

– Говорила си с Карим ли? – попитах Каро. – Той ли ти каза, че сестра му е е заминала от Ле Маро?

Каро кимна.

– Карим ни е добър приятел. Много мил човек, прогресивен, учтив, далеч от политиката, съвсем различен от стария Махджуби. Де да бяха всички като него!

– Не знаех, че сте толкова близки. Ами сестра му?

– Инес. Мен ако питаш, за него е по-добре, ако тя не е тук.

Почти същото бе казала и Жозефин.

– Защо?

Каро направи гримаса.

– Тази жена е бреме. Отблъсква всички. Карим толкова се старае да въведе общността в двайсет и първи век. Вижте само как подкрепяше сестра си – която не е от най-стабилните личности – и горкото ѝ дете. Той пръв разбра защо старият Махджуби трябва да бъде сменен, той превърна спортната зала в това, което представлява днес. Преди да пристигне Карим, мястото беше просто една бетонна кутия с няколко уреда. Сега е социален клуб, място за срещи, където здравите млади мъже ходят, вместо да се наливат с алкохол – изви тя вежди към Жозефин. – Да можеше и нашите момчета да са такива!