Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 154

– Надявам се – казах.

Не беше точно вълшебство, но всички си имаме тайни. Шепот, знак, щипка подправки. Обръщането на приятелска карта. Песен.

– Ще проработи – усмихна се Мая. – Това е едно от трите ми желания.

Е, Мая, може би ще свърши работа. Случвали са се и по–странни неща. От посещението си при него вече научих, че страданието на стария Махджуби не е свързано с болест. Причината му е онова, което Оми нарича уасуас: шепотът, който се промъква в съзнанието и носи тревожни сънища, потиснатост, отчаяние. Разпрата със сина му. Фактът, че вече не го смятат подходящ да бъде духовен водач. Заминаването на Алиса при толкова загадъчни обстоятелства – всички тези неща допринесоха за внезапното влошаване на здравето на стареца.

– Ще му занесем, когато те изпратим до вас. И Алиса иска да го види. Сигурна съм, че вие ще му помогнете да се оправи.

– Лиско ще го направи – заяви Мая.

В пет часа дойде Анук заедно с Пилу, Люк, Жано и Алиса. Всички бяха в отлично разположение на духа и омазани с боя от глава до пети. Изпратих ги да се измият и преоблекат и пъхнах във фурната още една тава прасковен сладкиш, а Влад се излегна пред готварската печка, миришещ на боя. След малко вече спеше и вечно заетите му лапи потрепваха.

После приготвих още малко шоколад с допълнително захар, маршмелоу и сметана и всички се настанихме около покритата с драскотини стара кухненска маса на Арманд, хапвахме, пиехме и се смеехме, все едно бяхме прекарали тук целия си живот, а не само две седмици.

– Магазинът изглежда приказен – отбеляза Анук. – Хубав е почти колкото преди. Трябва му само нова табела...

Погледнах я. Тя погледна към Жано.

– Ако някой иска отново да го направи магазин за шоколад. Няма да бъде трудно. Трябва само да се постави плот и няколко стъклени витрини, и може би няколко маси и столове...

Розет ми каза със знаци: На мен ми хареса. Нарисувах маймунки на стената.

– Просто ми хрумна – добави Анук. – Не мисля, че все още е училище.

О, Анук. О, Розет. Нещата никога не са толкова прости. На нас не ни е писано да оставаме, не ни е писано да се установяваме тук. Живяхме в Париж по-дълго от където и да било другаде. Напълно немислимо е да се откажем от това, да признаем поражението си.

А и Рижия. Какво ще каже той? Толкова се постара да изгради живот за нас, да намери нещо общо между нашия и своя цигански чергарски бит. Зарежем ли всичко сега – и то за да го заменим за Ланскене, – би било равносилно на подло отхвърляне. Щеше ли Рижия да го преживее? Щеше ли да привикне? Изобщо възможно ли е един речен плъх да се промени? Самата аз исках ли той да опита?

Почукване на вратата прекъсна мислите ми. Жозефин отиде да отвори. Може би си мислеше, че е Рейно...

Оказа се Карим Бенчарки.

Той мина покрай Жозефин, все едно беше завеса, и аз изведнъж си спомних как преди осем години Пол-Мари, пиян и вбесен, се опитваше да разбие вратата на магазина за шоколад. Цветовете му беснееха, лицето му пламтеше, беше красив както винаги, но светеше с нова, опасна светлина като горски пожар.