Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 147

Лицето на Карим беше непроницаемо на светлината, която влизаше през вратата, но усетих враждебността му – излъчваше я като радиосигнал. Отново каза нещо на приятелчетата си. После се обърна към мен:

– Какво си направил с балдъзата ми?

– Моля? – стъписах се аз.

– Алиса Махджуби. Къде е тя? И защо е била с теб преди седмица?

Поех си дълбоко дъх.

– На сигурно място е. Но това няма нищо общо с мен. Тя е при приятелка. По свой избор. Аз нямам нищо общо.

Карим кимна едва забележимо.

– Разбирам. Но мадам Клермон твърди, че са те видели с млада жена през нощта до реката.

– Не стана така... – Боже, колко неубедително звучеше! –Случайно я срещнах. Тя беше в беда и аз ѝ помогнах. Това е всичко.

– Както помогна и на сестра ми ли?

Отворих уста, но не казах нищо.

– Носи ти се славата, мосю кюре – предупреди ме Карим. – Неведнъж си изразявал ненавистта си към чужденците. Дори отец Анри го признава. Ти си нетолерантен човек. Обичаш да командваш. Опита се да попречиш на строителството на джамията. Често се изказваш против никаба. Преди време дори си се държал вандалски в магазина за шоколад, понеже си го смятал за дръзко незачитане на твоите религиозни традиции. Вече знам от сестра си, че миналата седмица си влизал в къщата ѝ. А сега те пипнахме да се навърташ край лодката ѝ с туба бензин и явно канейки се да напуснеш града...

Избухнах в нервен смях.

– Смешно ли ти се струва? – попита Карим.

– Не, разбира се. Но грешиш.

Карим се изсмя подигравателно.

– Съмнявам се, че отец Анри Льометър ще се съгласи. А сега ни кажи къде е Алиса и какво си търсил тук вчера.

Трябваше да се помъча да запазя спокойствие, отче, но вместо това се ядосах.

– Няма да се оправдавам пред теб или пред когото и да било – заявих. – Всичко си беше наред, преди да пристигнеш ти. Ти и сестра ти. Оттогава ме заплашват, нападат, обвиняват и държат тук, долу, против волята ми. Не ти позволявам да ме заплашваш. А за Алиса разбирам – притесняваш се. Твърде млада е да напусне дома си, така е. Обещавам ти, когато ме освободиш, да седнем и да намерим решение...

Карим и приятелчетата му отново си размениха няколко думи на гърления си арабски. После той пак се обърна към мен.

– Извинявай, мосю кюре. Днес ме чака много работа. Надявам се да си поговорим, когато се върна.

Когато се върна ли? Сърцето ми се сви. Осъзнах колко много съм разчитал той да ме пусне.

– Не разбирам какво печелиш, като ме държиш тук. Да не мислиш, че ще ме принудиш да призная? Да призная какво? Сестрата на жена ти не е в опасност, Карим. Тя е при Виан Роше.

Мълчание.

– При Виан Роше?

– Точно така. А сега...

– Какво ти каза?

– Нищичко. А сега ще ме пуснеш ли?

По-продължително мълчание.

– Не мога – рече той.

– Защо не! – Гневът ми растеше. – Какво искаш от мен, по дяволите?

Карим пристъпи по-наблизо. Вече виждах лицето му ясно и установих, че онова, което бях сметнал за спокойствие, всъщност беше ледена ярост.

– Сестра ми Инес е изчезнала – каза той. – Нея и детето ги няма, откакто вчера те пипнах да се опитваш да подпалиш лодката, където спяха двете с дъщеря ѝ. Разбира се, можехме да се обадим в полицията. Но щяха ли да ни обърнат внимание? Затова ще те държим тук, кюре, докато не ни дадеш нужните отговори. Ишиаллах, дано следващия път, когато се видим, да кажеш истината.