Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 128

– Но днес е сряда – обади се Жолин. – Знаете, че не е тук в сряда.

Шарл Леви я измери с поглед.

– Не, не отец Анри – поправи я той. – Търся отец Рейно.

Жолин повдигна едната си прекалено оскубана вежда.

– Рейно ли? Че за какво ви е? Всички знаят, че той е луд.

– На мен ми се стори съвсем с всичкия си, когато разговаряхме в неделя – отбелязах.

– Е, Каро го е видяла вчера. Според нея започнал да се размеква. Било само въпрос на време. От край време си е такъв, нали разбирате.

Шарл отново я пренебрегна и се обърна към мен:

– Струва ми се, че сте приятели с мосю кюрето. Разговарях с него за котарака си. За моя Ото, когото госпожа Муасон отчасти е осиновила. Обичам котарака си, мадам. Но кюре Рейно ми помогна да разбера, че може би нейната нужда е по-силна от моята. Само че Ото е изчезнал и мадам Муасон подозира мен.

Анриет го изгледа насмешливо.

– Моят Тати никога не бяга.

– Той е котарак – напомни ѝ Шарл. – Разбира се, че бяга. Ако го наричахте с името му, което разбира и на което откликва...

– Ото е швабско име – презрително се тросна Анриет.

– Дядо ми беше германец – поясни Шарл.

Анриет изсумтя подигравателно.

– Нищо чудно, че котаракът не иска да стои при вас. Сега остава да кажете, че сам си е тръгнал!

Тя вдигна розовата каишка и аз забелязах, че на металната табелка е гравирано името ТАТИ.

– Намерих я до реката – каза Анриет. – Моят Тати обича каишката си.

– До реката ли? – намръщих се. – Дали случайно Ото – или Тати – не е черен котарак с малко бяло петънце отстрани на нослето?

– Видели сте го! – възкликна Шарл.

– Така ми се струва. Обаче в Ле Маро е известен като Хазрат и си пада по кокосовите сладки.

Анриет нададе вой:

– Не! Ле Маро? Онези магриби! Котаракът не е в безопасност там. Тия хора ще направят котешки кебап от моя Тати...

Уверих я, че Тати е почетен гост, и обещах скоро да донеса вести от него. Анриет не се успокои напълно, но се съгласи да хапне един трюфел. Шарл се присъедини към нея и седна едва след като самата тя бе удобно настанена.

– Благодаря ви, мадам Роше – каза той тихо, за да не го чуят Жолин и Бенедикт. – Потърсих кюрето в дома му, но той вече не разговаря с никого, дори през процепа за писма...

– През процепа за писма ли?

– О, да. Приемаше изповеди. Вече не му позволяват да го прави в църквата. Сега отец Анри се разпорежда.

– Този perverti! – възкликна Анриет. – Знаете ли, че когато за последен път ходих в църквата, той се криеше в изповедалнята? Дори беше облечен като свещеник!

– Отец Анри е свещеник! – напомни ѝ Шарл.

– Не вярвам, че биха допуснали такъв perverti като него! – удиви се Анриет.

Шарл си взе още един бонбон, явно за да си успокои нервите.

– Виждате ли я каква е? – прошепна ми той. – Колкото по-бързо намерим Ото, толкова по-добре. Той някак я успокоява.

Ала думите им отново бяха разбудили съмненията ми. Нещо не беше наред с отец Франсис Рейно. Стои си у дома, защото се страхува да не го нападнат, приема изповеди през процепа за писма, явява ми се в шоколадовите изпарения, държи се толкова странно, че Каро Клермон разпространява слух, че е изгубил ума си...