Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 129

Взех Розет и Бам, и каквото беше останало от бонбоните. Безпокойството, което ме гризеше, вече бе станало нетърпимо. Тръгнах към къщата на отец Рейно по "Рю де Фран Буржуа" и похлопах на вратата му. Никакъв отговор. Кепенците на прозорците бяха отворени. Надникнах вътре, но нямаше и следа от човешко присъствие. Отново почуках на вратата. Нищо. После завъртях топката на вратата.

Не беше заключено. Което само по себе си не беше учудващо.

В Ланскене почти няма престъпления, дори сега повечето хора не си заключват вратите. Имало един крадец преди години, така ми разказа Нарсис. Братовчед на Ашрон, струва ми се, но откакто го заловили, не е имало друг.

Къщата беше празна. Веднага си личеше. Шумът вътре беше едва доловимо по-различен. Усетих лек мирис на препечена филийка и на непроветрявани от предния ден помещения. Влязох в спалнята и видях леглото с прилежно свалени чаршафи и натрупани върху матрака възглавници. Всичко беше педантично подредено, чисто и спретнато. Растенията бяха полети неотдавна, в кухнята нямаше мръсни съдове, пластмасовата купа в мивката беше грижливо обърната наопаки. В мокрото помещение намерих пералнята пълна с току-що изпрано пране: още ухаеше свежо, явно беше изпрано по някое време сутринта. Банята беше гола като кухнята, нямаше кърпи, нямаше паста за зъби...

Възможно ли беше Рейно да е заминал?

Върнах се отново в дневната, където Розет си играеше тихичко. Единствените признаци на живот в къщата бяха звуците от нейната игра и тиктакането на часовника. Някои хора оставят частица от себе си в дом, който някога са обитавали, но тук нямаше и следа от Франсис Рейно – нито стъпка, нито сянка, нито дори призрак.

– Къде е отишъл? – попитах на глас.

Розет вдигна поглед и нададе възглас.

– Бам! – Покана за игра.

Поклатих глава.

– Не сега, Розет. Мисля. Къде може да е отишъл, без да ни каже?

Реката, показа ми със знаци Розет веднага, сякаш отговорът беше очевиден. Реката. Смразих се от тази мисъл. Придошла след едноседмичните дъждове, тя ставаше опасна. Нали и старият Махджуби ме беше предупредил, че е опасна? Връхлетя ме тревожно видение на Рейно, стъпил на парапета и вперил поглед към водата.

Нима Каро имаше право? Дали Рейно не беше преживял нервен срив? Възможно ли беше стресът от последните няколко седмици да го е тласнал към самоубийство? Със сигурност не. Той не е такъв. Но все пак...

Хората се променят, дочух шепота на майка си в тъмното. В крайна сметка ти се промени, нали? Ти и Рижия, и Жозефин...

После прозвуча гласът на Арманд: Ти опита да ме спасиш, нали? Както опита да спасиш и майка си. Обаче и двете умряхме.

– Бам! – провикна се Розет. – Бам–бам, бадда–бам!

Точно така, Розет. Дай им да се разберат на тези призраци. Кажи им да ни оставят на мира. Просто Черният отан се е промъкнал в главата ми, посял е там неспокойни мисли, кара ме да се съмнявам в здравия разум. Рейно сигурно е излязъл на разходка. Ще се видим с него на сутринта. Освен това имам да разнасям още бонбони в Ле Маро: кокосови трюфели за Оми, бонбони с роза и кардамон за Фатима и дъщерите ѝ, чили за стария Махджуби, понеже стопля сърцето и вдъхва смелост. И още един пакет за Инес, завързан с червена копринена панделка. Подаръкът, който преминава през границите на всички култури, който извиква усмивка и на най-намръщеното лице, който връща годините назад и ни отвежда в по-простичко, по-приятно време. Бях се провалила при предишния си опит да се сближа с нея. Бях отишла невъоръжена и неподготвена. Този път щеше да е различно.