Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 126
Джоан Харис
Когато влязох в Ланскене, Пилу ловеше риба от моста. Влад беше с него, и двамата бяха мокри до кости, но с типичното за момчетата и кучетата нехайство явно не даваха и пет пари.
– Направих шоколадови бонбони – оповестих. – Искаш ли да опиташ?
Пилу се ухили. Имаше най-очарователната усмивка, но въпреки новите неща, които научих, не мога да съзра в него Рижия. Има очите на майка си обаче и нейната неукротима енергия, но без нейната несръчност. Умно и щастливо момче, но ако подозренията ми са верни, ще се окаже, че съм откраднала баща му.
За него избирам трюфел от млечен шоколад.
– Мисля, че тези ще ти харесат най-много.
Не казах, че любимите му ще са моите блокчета с ягоди и черен пипер, защото нямам времето и продуктите да направя специален шоколад за всеки. Но всички момчета обичат най-много млечен шоколад. Той изяде бонбона с шумно одобрение под нетърпеливия поглед на Розет.
– Ау, страхотни са! – възкликна той. – Наистина ли ти си ги правила?
– Такава ми е работата – усмихнах му се. – Майка ти вкъщи ли е?
– Не знам. Май отиде да види кюрето. – Пилу се ухили на изненаданото ми изражение. – Носи му шоколадови кифли.
– Шоколадови кифли ли?
Знам, че Жозефин и Рейно почти са преодолели различията си, но дори мисълта, че старата ми приятелка носи на свещеника закуска, ми се струва озадачаваща, както и че кюрето насърчава опитите ѝ за сближаване. По-скоро Каро би направила подобно нещо – преди пожара в училището де. Но сега...
Изведнъж си дадох сметка, че не съм виждала Рейно от неделя вечер. Миналата седмица се отбиваше всеки ден да ни донесе хляб от пекарната. Допусках, че през последните три дни дъждът му е пречел да прави сутрешната си разходка. Сега си спомних какво бях прозряла, докато приготвях бонбоните – онова видение как Рейно крачи сам...
– Той добре ли е? – попитах Пилу.
– Не бива да казвам – отговори момчето.
– Какво не бива да казваш?
Пилу вдигна рамене.
– Май се е сбил. С някакви хора от Ле Маро. Дуа казва, че там има лоши хора. Хора, които го обвиняват за пожара. Както и да е, кюрето не излиза от къщи. Поне докато нещата се поуспокоят.
Това обясняваше всичко.
– О, разбирам. Може да му занеса малко бонбони.
До края на следобеда изпълнявах дадените обещания. Кутия с трюфели за Нарсис, който щедро ни подаряваше плодове и зеленчуци. Още една за Люк, който ни даде къщата си и без когото може би изобщо нямаше да дойдем. Трета кутия за Гийом със строго нареждане да не дава бонбони на кучето си. След всяко следващо посещение власинките на росянката пристягат още по-силно двете ни с Розет, става ни все по-трудно да си тръгнем, обгърнати от сладостен пашкул.
Разбира се, че ѝ харесва. Толкова е успокоително. Различно е от Париж с неговите предградия и безликите тълпи.
