Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 123

Трябва пак да се видя с Жозефин. Трябва да се видя с Инес Бенчарки. Нуждая се от категорични отговори на въпросите, които ме задържат тук. В надигащата се от тенджерата пара виждам лицата им: над булото на Инес Бенчарки ме гледат очите на Жозефин, Кралицата чаши в черната си дреха, която изпива горчивата чаша до дъно...

Изпаренията от сместа са пикантни и наситени, ухаят на цитруси и на кардамон. За миг ми се завива свят, в парата се завихрят карнавални цветове. Гадаенето на шоколад е опасна работа, по-близо е до мечтите, отколкото до реалността, и разпалва фантазиите по-силно от всичко, което познавам. Образите потрепват като черни конфети, всяка ефимерна частица проблясва за секунди и после гасне като искра на вятъра. За миг сякаш мярвам Рижия, после разпознавам Рейно – върви със сведена глава по брега на Тан. Рейно като скиталец, небръснат и блед, понесъл раница със скъсан кожен ремък. Какво означава това? Защо Рейно? Каква е неговата роля в историята?

Шоколадената смес вече е готова. Още само десет секунди и ще загори. Свалям бакърената тенджера от огъня, след броени мигове парата ще се разсее. А с нея – и цветовете, които намекват, че предстои да се разкрие нещо величаво. Може днес да се отбия у Рейно. Или пък утре. Да, май утре ще е по-добре. В крайна сметка няма нищо спешно. Рейно не е основната ми грижа. Други хора се нуждаят от мен повече.

Четвърта глава

 

Сряда, 25 август

Би трябвало тогава да замина, отче. Но улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, запътили се към джамията. Затова останах сред дърветата и ги наблюдавах – от едната ми страна беше реката, а от другата булевардът. Виждах лодката къща в завоя на реката точно като в дните, когато идваха речните цигани, но сега, когато вече знаех кой живее тук, ме разкъсваха противоречиви чувства.

Речните хора от край време са ябълката на раздора в Ланскене. Те не плащат данъци, ходят където си пожелаят, работят както и когато имат нужда. Някои са по-почтени от други, но е много лесно да престъпиш закона, когато утре вече няма да си тук, когато нямаш общност, която да браниш, и не дължиш лоялност никъде. Затова не харесвам речните: защото не допринасят, защото са избрали да се откъснат от обществото. По същата причина не харесвам и никаб – на теб мога да го кажа, отче, понеже ти не се отчиташ пред епископа: мразя никаб, защото този обичай позволява на забулената жена да прекъсне взаимоотношенията си с всички нас, останалите, да презре дори най-простичката връзка, която сближава две култури.

Една усмивка, един простичък поздрав, отче – някога опитвали ли сте да поздравите жена с никаб? Дори това не ни е позволено. Постарах се да проявя чувствителност, да се приуча да приемам вярата им. Но никъде в Корана не пише, че жените трябва да ходят забулени. Не, отче. Те сами са избрали да ни отхвърлят. Старанието да вникнем в техните традиции не е споделено.