Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 115

– Можеше да убиеш някого – казах. – Инес или дъщеря ѝ, или някой от другите хора, които се притекоха на помощ...

– Внимавах – поклати глава тя. – Запалих огъня пред къщата. Пожарната стълба е отзад. И хвърлих камъни по прозорците, за да ги събудя.

За миг останах безмълвен. Значи Соня се беше опитала да запали училището – Соня, която винаги съм харесвал, която играеше с момчетата на площада и пиеше газирани напитки в кафенето на Жозефин...

– Имаш ли представа каква вреда причини? Знаеш ли, че всички обвиняват мен?

– Съжалявам за това.

– И това те извинява? – Гневът ме правеше невъздържан. Гласът ми плисна в тишината като огън. – Подпалвачество, опит за убийство и лъжи?

Колкото и да е чудно, тя не се разплака. Очаквах да го направи, отче, но тя само заяви тихичко и категорично като преди:

– Бременна съм в четвъртия месец, отче. Ако той се разведе с мен сега, ще остана сама. Нищо няма да получа. Той може да остане тук или да се върне в Мароко, ако иска. Нямам никакви права. Разбирате ли?

– Защо ще се развежда с теб? – попитах.

– Ще го направи, ако узнае за пожара. Вече ви казах. Той боготвори Инес. И не очаквам помощ от баща си. Той обича Карим като син. Майка ми... тя го мисли за ангел, дошъл от джаннат да ни спаси всички. А Инес...

Соня извърна очи. Мюезинът започна да призовава за молитва. Всъщност, ако се абстрахираш от всичко, напевът е доста мелодичен. Коминът на старата работилница за щавене на кожа осигурява добър отзвук на призива към правоверните. Хая ла–с–саллах. Хая ла–с–саллах. След малко улиците отново ще се напълнят с хора. И край с тайното ми заминаване.

– Той ходи при нея нощем – рече Соня. – Чувам го как става от леглото. Когато се връща, мирише на нейния парфюм и на нея. Знам, че е тя. Усещам я. Виждам я и я усещам навсякъде, но думичка не мога да кажа. Омагьосала го е. Той е под властта ѝ. И двамата сме.

Това е нелепо, отче, помислих си. Вече не съм свещеник, а ето че отново приемам изповед.

– Вещици не съществуват – отсякох. – Говори ли с Карим?

–Не.

– Защо?

– Опитах, но той само се ядосва. А родителите ми се карат, че не проявявам покорство. Трябвало повече да приличам на Инес, да се държа скромно и почтително.

– А дядо ти? Опита ли да се довериш на него?

За пръв път в очите ѝ заискри усмивка.

– Милият джиддо. Той обаче вече не живее с нас, затова не го виждам често. С татко се скараха и баща ми смята, че дядо ми влияе зле. На дядо пък не му харесва, че татко е заел мястото му в джамията. Сега живее у семейство Ал-Джерба, семейството на чичо Исмаил. Казват, че е болен. Че ще умре.

– Съжалявам. — И наистина съжалявах. Мохамед Махджуби е тук от години. Въпреки недоразуменията помежду ни винаги съм го смятал за честен човек. Ако умре, в общността му ще зейне празнина. Иска ми се същото да важеше и за мен.

– Прибирай се вкъщи и се преоблечи. Цялата вониш на бензин.