Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 102

Усмихнах се. Знам историята.

– Да не искаш да кажеш, че Инес е скорпион?

– Казвам, че някои хора по-скоро ще умрат, отколкото ще се откажат от възможността да те ужилят. Повярвай ми, нищо хубаво няма да излезе от дружбата ти с Инес Бенчарки.

– Но защо?

– Същото попитал и биволът.

Отново свих нетърпеливо рамене.

– Някои хора просто са си такива, Виан. А понякога хората оставят подире си следа, която трови всеки, който я пресече.

Повярвай ми, Оми, познавам тази следа. Прекосявала съм я много пъти. Някои хора ръсят подире си отрова, въпреки че се опитват да сторят добро. Понякога лежа будна нощем и се питам дали не съм една от тях. Осъществила ли съм всъщност дарбата си? Какво съм дала на света? Сладки мечти и илюзии, преходни радости, обещания на килограм. Обаче пътят ми е осеян с провали, болка и разочарование. Ето и сега – наистина ли съм убедена, че шоколадът ще промени нещо?

– Оми, трябва да я видя – настоях.

Тя ме изгледа.

– Явно трябва. Е, почакай поне косата ти да изсъхне. И пийни още малко ментов чай.

Послушах я. Чаят беше хубав, яркозелен и с ухание на лято. Седях, един черен котарак влезе, сгуши се и замърка в скута ми.

– Хазрат те харесва – отбеляза Оми.

– Ваш ли е? – погледнах котарака.

Тя се усмихна.

– Котката не принадлежи на никого. Идва и си отива като Черния отан. Обаче Дуа кръсти този котарак и сега той идва всеки ден, понеже знае, че тук има храна. – Оми извади от джоба си кокосова курабийка. – Ето, Хази, от любимите ти.

Тя отчупи парченце от сладкиша и го подаде на котарака. Хази протегна грациозно лапата си и грабна парченцето кокосова курабийка, а после приклекна и го изяде с видимо удоволствие.

Оми дояде останалото в ръката ѝ.

– Хазрат Абу Хурайрах бил прочут сахаби. Известен и като "човекът котка", защото много е обичал котките. Моята малка Дуа кръсти котарака на него. Според нея котаракът е уличен, обаче аз мисля, че той просто предпочита храната тук.

– Кой не би? – отбелязах с усмивка.

– Ами, снаха ми е най-добрата готвачка в Ле Маро. Не ѝ казвай, че съм го признала.

– Много обичаш Дуа.

Оми кимна.

– Тя е добро момиченце. Е, може би не съвсем добро, но винаги успява да ме накара да се усмихна. И помага с малката ми Мая.

– Мая явно не е лесна – отбелязах.

– Ами да, живее в Тулуза – заяви Оми, като че ли това обясняваше всичко. – Ясмина идва за Рамазана, но през останалото време не виждаме Мая. Всъщност на нея не ѝ харесва тук. Било твърде спокойно.

– Мисля, че ни подценява.

Нас. Защо използвах тази дума? Оми явно не забеляза и ме изгледа развеселено.

– Много неща се случват тук. Освен това подочувам, че имаш гости.

Запазих невъзмутимо изражение.

– Постоянно имаме гости. Снощи беше Жозефин, която държи "Кафе дьо Маро". Половината хора от Ланскене се отбиват.

Оми отново ме изгледа. Под редките изразителни вежди очите ѝ са млечносини като вени.

– Май мислиш, че съм вчерашна.

Като че ли нещо можеше да се случи в това село и тя да не знае. Въпреки това, ако ще си разменяме тайни...

– Тайната не е моя и не мога да я издам.