Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 100

– Има и по-лоши неща от зина – отбелязах.

Стори ми се, че Дуа леко се стъписа.

– Алиса има ли приятел?

Дуа кимна.

– Имаше. Говореха си по интернет. Но после баща ѝ взел компютъра, затова ѝ позволявах да използва моя. Поне допреди пожара.

– О, разбирам. – Приятел по интернет. Анук няма компютър. У дома с часове стои в интернет кафене на булевард "Сен Мишел" и говори с приятелите си – най-често с Жан-Лу, който с помощта на виртуалното общуване компенсира твърде честите си престои в болницата. – Познава ли го наистина? Някой от селото ли е?

Дуа отново кимна.

– Може би. Така мисля. Не казва.

– Разбирам. – И изведнъж наистина проумях. Футболните мачове на селския площад; сутрешните събирания на кафе с Каро Клермон, секнали толкова внезапно; разочарованието на Каро от общността в Ле Маро; студенината между селото и булевард "Пти Багдад".

В света на Каро толерантността означава да четеш подходящите вестници, от време на време да хапваш кускус и да се наричаш либерал. Но не и да позволиш на сина си да се влюби в момиче магриби. Що се отнася до Саид Махджуби, към когото хората се обръщаха за духовни напътствия, човек, който се самоопределя чрез вярата си...

Оставих децата да си играят. Малките са необикновено приемащи.

Дори децата на Ашрон живеят извън радара на родителските предразсъдъци. Не е нужно много, за да забравят различията помежду си. Кашон с кутрета, скривалище в изоставена къща. Само ако светът беше толкова простичък и за нас! Ала ние притежаваме тревожното умение да се съсредоточаваме над различията, като че ли изключването на другите ще укрепи самоличността ни. Само че по време на всичките си странствания съм установила, че хората са почти еднакви навсякъде. Под покривалото, брадата или расото механизмът е един и същ. Въпреки убежденията на майка ми в постъпките ни няма никакво вълшебство. Виждаме, защото отправяме взор отвъд безредието, което единствено съзират другите. Цветовете на човешкото сърце. Цветовете на душата.

Когато излязох, все още валеше. Силен и обилен дъжд, който се сипеше по земята с пукот като фойерверки. Вече знаех какво трябва да направя. Мисля, че още от самото начало знаех. От деня, когато пристигнах и я видях да стои на слънцето неподвижна и цялата забулена, и да наблюдава хората като тропически гущер.

Обадих се по мобилния си телефон. Този път не на Рижия, а на Ги, който ми доставя продуктите за шоколадите. Този път поръчката ми беше скромна: само една-две кутии шоколадов кувертюр и няколко кутии. Но както винаги е казвала майка ми, има дни, когато само магията върши работа. Не е някаква грамадна магия, изобщо не, но само с това разполагаме, а в момента се нуждаех от нея.

После се запътих обратно в дъжда да намеря Инес Бенчарки.

Четвърта глава

Вторник, 24 август