Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 103

– Това е справедливо, струва ми се – сви рамене Оми. –Обаче...

– Какви са тези приказки за тайни? – Беше Фатима, която се бе върнала в дневната заедно със Захра и с марокански сладкиши. – Оми ли шушука?

– Тъкмо обратното – заявих. – Оми винаги е много дискретна.

Фатима се засмя.

– Това не е Оми, която познавам. А сега опитай тези. Нося халва, фурми, курабийки, сладки с розова вода и сусамови бисквити. Не, не са за теб, Оми... – засмя се тя, когато Оми се пресегна към чинията. – Рамазан е, забрави ли?

– Явно съм забравила – каза Оми и ми намигна.

Забелязах, че Фатима изглежда разсеяна.

– Всичко наред ли е? – попитах.

Тя кимна.

– Заради свекъра на Ясмина. Мохамед Махджуби. Не е добре. Премести се при нас, докато Исмаил и Ясмина са тук. Предпочита да е тук, отколкото да живее при Саид.

Оми издаде груб звук.

– Кажи, че по-скоро не иска да е близо до онази жена –тросна се тя.

– Оми, моля те... – изцъка Фатима.

Аз обаче наблюдавах Захра, толкова по-различна от Ясмина и същевременно толкова като нея. Не за пръв път забелязвах неловкостта ѝ при споменаването на Инес Бенчарки.

– А ти какво мислиш за Инес? – попитах Захра.

Въпросът я притесни. С черния си хиджаб, прихванат по традиционния начин, изглеждаше едновременно по-възрастна и по-млада от сестра си. Освен това беше болезнено срамежлива и когато говореше, гласът ѝ звучеше странно дисхармонично.

– Мисля че тя е... интересна – отговори.

Оми изграка.

– Е, ти на практика живееш в онази къща...

Захра се изчерви.

– Соня ми е приятелка.

– Соня значи? Аз пък си мислех, че ходиш там, за да правиш мили очи на онзи млад мъж.

Бузите на Захра пламнаха. Всеки момент щеше да излезе от стаята.

Изправих се.

– Е, толкова по–добре. Тъкмо щях да попитам дали някой не може да ми покаже къде живее Инес Бенчарки. Ти дали би могла, Захра? Знам, че вали...

– Разбира се. – Гласът на момичето не издаваше никакви чувства, но в погледа ѝ се четеше признателност. – Сега ще ти донеса палтото. Почти изсъхна.

Когато тя излезе, Фатима се обади:

– Оми, много си сурова с момичето.

– Животът е суров – изграка Оми. – Тя трябва да се научи. Ще се удави в чаша вода.

Усмихнах се.

– Джазак Аллах – казах. – И благодаря за гостоприемството. Следващия път ще донеса шоколад. Очаквам доставката.

На вратата се обух. Захра ме чакаше с палтото.

– Не ѝ обръщай внимание какви ги говори – каза тя със странния си дисхармоничен глас. – Тя е стара. Свикнала е да казва каквото мисли. Дори когато не мисли съвсем ясно. – Отвори вратата. – Не е далеч. Ще те заведа.

В Ле Маро къщите нямат номера. Това е една от чудатостите тук. Дори имената на улиците не са официални, макар че кварталът е вече възроден и с времето това също може да се промени. Рейно ми каза, че Жорж Клермон се борел мястото да добие статут на паметник на културата (като, разбира се, той бъде главният предприемач), но по реката имало твърде много селца като Ланскене, твърде много очарователни малки крепостни селца, твърде много стари работилници за щавене на кожа и живописни стари мостове, и средновековни бесилки, и статуи на тайнствени светци, та нашите чиновници да се загрижат за една-единствена улица с къщи от дърво и замазан с глина плет, вече наполовина подкопани от Тан. Изглежда, че само на пощальона не му е все едно дали улиците имат имена и номера на къщите, а ако човек реши да ремонтира някоя от тези полуразрушени постройки и да заживее там противно на строителните разпоредби, надали някой ще му попречи или изобщо ще му обърне внимание.