Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 5

Прегазването с кола е опасна работа.

Какъв рисков процент е определен за екипа под прикритие в бялата кола?

Той стигна до тротоара. Не погледна назад, когато зави наляво, по обичайния си маршрут.

Не допускай да усетят тежестта на погледа ти.

Дъждът спря две пресечки по-нататък, докато мъжът се влачеше покрай дългата, подобна на хамбар сграда на Истърн Маркет, където Дж. Едгар Хувър беше работил като разносвач на покупки преди преследването на левите подривни елементи по време на кампанията на Палмър срещу „червената заплаха“.

Коли фучаха покрай самотния пешеходец. Жители на града, запътили се към домовете си.

Четири пресечки по-нататък, докато наближаваше ъгъла с Единайсета улица, той забеляза бялата шапка и тъмносиния пуловер на военноморски офицер, който излизаше от кварталното химическо чистене, обслужващо много военни от близкото комендантство на морските пехотинци. Излъскан до блясък ефрейтор от морската пехота като онзи мъж, като онова момче, което му спаси живота, рухна, кръвта му изклокочи в гърлото и той издъхна без дори да узнае истината за своя съгражданин американец или да я съобщи на семейството си в Оклахома.

Офицерът в химическото тази вечер отпраши с миниван, снабден с празна детска седалка.

Мъжът с прошарената коса забеляза червения неонов надпис на витрината на химическото чистене:

КОРЕКЦИИ

Само да бе възможно.

Той насочи вниманието си към адрес непосредствено зад ъгъла: номер 309, двуетажна градска къща от синкави тухли с четири черни метални стъпала до тюркоазената входна врата, които изкачи едно по едно и накрая, докато пъхаше ключа в ключалката, се извърна и огледа сектора зад гърба си.

Белият автомобил го подмина, описа вял обратен завой на паркомясто от отсрещната страна на улицата и матираното предно стъкло се озова срещу входната площадка, на която беше застанал мъжът.

Двигателят на белия автомобил угасна.

Никой не слезе. Матираните прозорци останаха затворени.

Мъжът пъхна ключа си в тюркоазената врата, отключи и завъртя бравата. Погледът му улови пърхане надолу покрай бедрото, толкова ниско, колкото можеше да погледне, без да издаде, че всеки ден тайно пъха по едно листо в процепа на вратата, докато я затваря. Миналото лято се притесни да не би съседите му да забележат, че храстите им са опоскани в квартал, все още ненападнат от сърните, навъдили се предимно в Рок Крийк Парк във Вашингтон.

Само че никой нищо не спомена. Дори чорлавата вещица от съседната къща, която често стърчеше до ниската черна желязна ограда на предния си двор заедно с мръсното си дръгливо бяло куче и крещеше: „Тук не ти е като в Северна Каролина!“ Грешеше, но и той като всички останали не се осмели да я поправи.