Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 52

В затвора, естествено, не признаха сватбата и пред закона Маря и нейният току-що взел я Сидоров се оказаха чужди и освен това трябваше да дават показания един срещу друг.

Обична моя внучко Лаура, нямам представа какво са показали при вас по немската телевизия. Понякога хвърлям по един поглед през прозореца, когато дойдат да ме вземат за разпит. Но виждам само бодлива тел и стени.

На това място слагам точка и те прегръщам, твоя любяща те баба Дуня.

* * *

Познавам чувството, когато човек се усеща безпомощен и не знае какво да предприеме. Но не познавам чувството, когато човек не знае кое е правилното и кое грешното. Трябваше да напиша на Лаура, че не можах да прочета писмото й. Но аз малко се срамувам от този факт. Пък и трябва да се съобразя с това, че най-вероятно Ирина също чете писмата ми. Не съм свикнала да обмислям нещата от всички страни, винаги съм си била съвсем праволинейна.

Само се надявам с това тъпо арестуване да не съм изложила Ирина и Лаура.

Сега в килията ни е нощ, чувам другите как хъркат. Странно е колко бързо хората свикват едни с други, когато това се налага. В нашата килия аз понасям добре Тамара, Наталия, Лида и Катя. Тамара е убила мъжа си с ютията. Наталия е откраднала едно бебе от количката му пред месарницата. Лида е продавала захарчета, като ги е представяла за американски аспирин, а Катя е наругала някакъв поп с неприлични думи.

В началото те не искаха да говорят с нас, не искаха дори да сме в тяхната килия, защото се страхуваха от радиацията. Блъскаха по вратата и крещяха, докато не дойде един надзирател и не угаси лампата.

Някъде в далечината се чува дрънченето на метални съдини. Затворена съм като морско свинче. Вкъщи никога не сме имали хамстер или птички, изобщо никакви животни, които да са в клетка. Аз бях против да държим животни зад катинар.

Когато Маря се обръща в съня си, цялата килия се разтриса. Нея най-много я съжалявам. Леночка по-малко; тук тя не гледа по по-различен начин, отколкото в Черново.

Изваждам писмото на Лаура, което винаги нося със себе си, и бавно тръгвам с него към вратата. Лампата в килията ни е угасена, но през малкото прозорче с решетки откъм коридора влиза бледа светлина. Опитвам се да прочета думите, които за мен продължават да нямат никакъв смисъл, както и преди. Затова чета по няколко пъти написаното с латиница име най-долу — Лаура.

Една от жените надзирателки е доловила движението в килията ни. Идва до вратата с равномерни, тежки стъпки. Много жени имат мъжко телосложение, като в средата са особено широки. Прозорецът се отваря.

— Аз съм, баба Дуня — прошепвам бързо аз, за да не би тя да се развика и да събуди целия етаж.

— Заспивай най-сетне, дърто.

— Не мога. Дъртите страдат от безсъние.

— Тогава лягай и си трай.

— Как ти е името, дъще?

Тя се стряска.

— Екатерина.

— Хубаво име. Разбираш ли немски, Катя?

Тя е едра жена. Лицето й стои в прозорчето с решетки подпухнало, кръгло и бледо, също като пълна луна. Личи й, че трябва да работи нощем и че доста попийва. И че никой не я чака у дома.