Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 54

След два дни ще има заседание на съда. То продължавало дълго, ми обясни Аркадий Сергеевич, дребното момче с дипломатическото куфарче. Ще бъде прочетено обвинението и ще бъдат разпитани свидетели, а пък и ние на подсъдимата скамейка не сме малко, цялото село. Ще има и публика, защото процесът е така необичаен и защото някои хора отвън ме познавали, макар че аз не ги знам. Питах се дали трябва да се срамувам и след това реших: не, няма защо да се срамувам, тъй като не съм сторила нищо незаконно.

Трябва да си помисля за някои неща, които ще кажа пред съда. Не съм свикнала да говоря пред много хора. Но ако Аркадий Сергеевич прочете думите ми, тогава хората може и да не повярват, че аз съм ги казала. Затова трябва сама да го направя.

Каквото и да чуеш за мен, никога не забравяй: твоята баба Дуня не обича никого толкова много, колкото теб, макар и още да не сме се виждали.

* * *

През нощта се събуждам, защото Маря е седнала на моя нар и реве. Виждат се тресящите се контури на едрото й тяло. Опитва се да е тиха, тъй като Тамара, която е убила мъжа си с ютия, не обича да се вдига шум в часовете за сън.

— Какво има? — шепна аз. Маря диша на пресекулки.

— Нищо не разбирам, Машенка.

Притискам се до стената, а тя в същото време се опитва да се излегне до мен. Това е едно несигурно начинание: или Маря ще се строполи на земята, или ще се просне отгоре ми и ще ме задуши с гърдите си. Глътвам си корема и се опитвам да стана възможно най-слабичка.

Тя обвива ръка около врата ми и притиска устни към ухото ми.

— Само да знаеш колко ме е страх, Дуня — горещи сълзи се стичат в слуховия ми орган — страх ме е, че те всичките ще ни осъдят и след това ще ни разстрелят.

— Едва ли ще ни разстрелят, Маря. Така са постъпвали преди петдесет години.

— Ти си добре, теб изобщо нищо не може да те разстрои.

Нищо не отговарям.

— Вярно, че всички заедно го заровихме, но само един го е убил!

Сълзите на Маря парят в ухото ми. Освобождавам едната си ръка и я галя по рамото. Тя е в по-лоша ситуация от моята, нейният адвокат изобщо не се появи. Питах Аркадий дали не би могъл и нея да защитава, но той каза, че било забранено. Изобщо почва да ми се струва, че тук в затвора цари ведомствен хаос. И на всичкото отгоре отвън дебнат телевизионните екипи, които пречат на хората да си вършат работата.

— Ти със сигурност знаеш кой е бил, Дуня! — Маря все повече не може да се контролира и изпада едва ли не в истеричен пристъп. — Моля те, направи нещо, че да си ида вкъщи. Искам в Черново. Там никой нищо не може да ми стори. Нали затова специално се преместих там, мислех си, че най-после съм намерила спокойствието, но въпреки всичко те и там ме откриха и ме затвориха.

Сърцето ми започва все по-силно да бие. Стискам устни. Тя не знае, че някой път нощем вика името на своя Александър.

— Направи нещо! Нали ти си началничката ни — хълца тя.

— Никога не съм била началничка.

Но тя не ме чува. Трепери и аз треперя заедно с нея.

— Не издържам повече, ще полудея тук.