Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 51

— Многоуважаеми другарю милиционер — казвам аз. — Многоуважаеми господин милиционер. Това не може да е нищо друго освен недоразумение.

Изведнъж той почва бясно да размахва документа.

— Само си изпълнявам служебните задължения, мамичко.

— Но погледнете ни, ако обичате, приличаме ли ви на убийци?

Погледът му полазва по лицата ни, оглежда ни един след друг. Малко по-дълго се задържа върху младоженците. Решавам да не го повишавам в чин, че да не помисли, че го будалкам.

— Не отежнявайте ситуацията, бабо Дуня — просъсква той през зъби. — Наистина нямаме друг избор.

* * *

Скъпа моя внучко Лаура,

пише ти любещата те баба Дуня от село Черново до Малиши. В момента не се намирам в Черново, а в затвора. Затова прости ми грубата хартия, специално за теб бях купила хубава хартия за писма с розички, но сега тя не ми е подръка.

Вече си голямо момиче, затова искам да се обърна направо към теб. Прекрасно е, че вече си пишем. В това отношение на теб ти е по-лесно, отколкото на мен, и бързо ще си намериш някого, който да ти преведе писмото, в случай че не можеш да го разбереш. Може пък да умееш да четеш на руски, но не и да пишеш? На вас, младите, ви е по-лесно с езиците.

Първоначално нямах намерение да товаря теб или майка ти. Но до ушите ми стигна, че новините са се разпространили отвъд границите на Русия. Не искам да се тревожите напразно. Разказаха ми, че за нас били съобщили по телевизията. По-малко по руската, украинската и белоруската, повече по чуждестранните. Вероятно пред затвора стоят много журналисти и оператори и съдът не може да си свърши работата.

Затова се реших да ти напиша това писмо, за да научиш как стоят нещата от мен, а не (само) от майка си или от телевизията. Защото телевизията е добра като средство за информация, но още по-добре е да чуеш за събитията от онези, които действително са участвали в тях.

Никога досега не съм била в затвор. Моето се нарича задържане под стража, защото още няма доказано престъпление. Но не бих могла да ти кажа каква е разликата с истинския затвор.

Но всичко по реда си.

Тук в килията сме десет жени. Килията не е много голяма, но е уютна. Освен мен тук са Леночка и Маря, това са две жени от Черново. Леночка винаги е тъжна, защото няма деца. Страхувала се, че децата може да се разболеят, затова решила да няма никакви. И мога да кажа, че най-вероятно решението й е било умно.

Маря е съседката ми. За нея вече ви писах. С другите жени в килията се запознахме тук. Много от тях са мили. Тамара се скарала с мъжа си, Наталия взела в ръце без разрешение чуждо бебе, Лида объркала някакви лекарства, а Катя обидила един добър мъж, сигурно по невнимание.

В началото те се бояха, че няма да си паснем като килия, но после това се оправи.

Нашите мъже от Черново не виждам, но се надявам, че са добре.

Трябва да ти призная, твоята стара баба тук малко поувеси нос. Понякога изпадам в лошо настроение. Но Маря ме ободрява. Тя се грижи да хапвам от супата и за мен да има място за спане на долното легло, а с разговорите си ме предпазва да не изпадам в прекалена печал, в края на краищата тук тя е единствената, която току-що се е оженила, и би трябвало да е в много по-голяма депресия от мен.