Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 50

В ухото ми прониква далечен тътен. Петелът Константин пляска с криле. Леночка се изпързулва от скута на Петров и очите й се изпълват със страх. Маря ме пуска. Ставам, слагам ръка на челото като козирка над очите си.

Облаци прах, които се носят към нас. Премигвам пак и този път успявам да видя, че това са синьо-белите автомобили на милицията. Друскат се по главната улица. Вратите на местата до шофьора се отварят едновременно, слизат въоръжени мъже в бели защитни костюми.

Отеква изстрел и една бутилка малиново вино се разбива на хиляди парченца. Гаврилова изпищява високо и пронизително. Мъжете закрещяват към нас някакви заповеди, но аз съм като опиянена и не мога да разбера думите. Останалите на масата очевидно също не могат. Само Сидоров бавно се изправя и вдига нагоре ръцете си.

По това забелязвам, че съм остаряла. Не по болките, не по напълнелите крака и не по натежалите прасци. А по това, че така бавно схващам. Във всеки случай и другите не са кой знае колко бързи. Единият от милиционерите нещо говори. Чуват се думите „заповед за арест“ и освен това „подозрение“ и „за убийство“.

Погледът ми се мести от един към друг. Милиционерите са се разположили зад говорещия. Ние седим около масата. Вдигнатите ръце на Сидоров треперят от напрежението. С възрастните човек не бива да се отнася по този начин; просъсквам му да си свали ръцете, но той не ме чува. Егор клати глава. Маря е гневна; тя бавно се изправя, подпряла юмрук на хълбока си, метличините се веят в косата й. А Петров става все по-блед и се държи за Леночка.

Това е моментът, в който си пожелавам да имам бастун. Вече не съм така стабилна върху краката си и макар че съм по-млада от Сидоров, трябва да се замисля за някакво помощно средство. Протягам ръка към неговия бастун. Повдигам се, подпряна на бастуна му, и тръгвам към милиционерите. След което вдигам бастуна. Искам само да привлека вниманието им, но те отстъпват назад и насочват оръжието си към мен.

— Гостите са добре дошли, но трябва да се държите като гости. — Очаквам гласът ми да изгърми, но всъщност само изшумолява като есенни листа на вятъра. Налага им се да се напрегнат, за да ме разберат. — Ние празнуваме сватба. А вие какво правите?

Милиционерът, който е най-отпред, развява една хартийка.

— Заподозрени сте в убийство.

— Кой?

Милиционерът поглежда в документите си. После се опитва да ме погледне право в очите, но веднага след това става като кривоглед.

— Всички.

— Цялото Черново?

— Много съжалявам, бабо Дуня, но вие също сте в списъка.

И той ми показва един ред с моето име, но веднага след това си дръпва листа. Очевидно се страхува, че ще му изсъхнат ръцете, ако едновременно държим един и същ лист хартия.