Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 46

Съжалявам, че не приех поканата. Когато Лаура беше още малка, не се осмелих. Не исках да съм в тежест на семейството на Ирина. А сега вече съм прекалено стара. Пътят до автобусната спирка, пътуването с автобуса, после с друг автобус до летището, полетът, пътят до Иринини — с всичко това със сигурност няма да се справя вече.

Освен това знам, че аз съм също толкова радиоактивна, колкото нашата земя и всичко, което тя ражда. Малко след реактора, както много други, взех участие в едни изследвания — отидох в Малиши в болницата, седнах на един стол, казах си името и годината на раждане, а в това време броячът до мен цъкаше и една медицинска асистентка записваше в тетрадката си стойностите. По-късно биологът ми обясни, че радиацията била в костите ми и съм я излъчвала наоколо, така че самата аз съм била като един малък реактор.

Ягодите и боровинките от нашите гори също излъчват радиация, манатарките или брезовките, които събираме през есента, месото на зайците и сърните, които Гаврилов понякога отстрелва. Хората, които идват отвън, не докосват нищо от това, най-много да го вземат за изследванията си и ние много съжаляваме, че е така.

Понякога си мисля, че дължа дългия си живот на чистия въздух и на брезовия сок, който всяка година през пролетта пия прясно събран. Отивам в гората с няколко чисти буркана и дълго търся брези, които изглеждат силни и готови да ми дадат малко от сока си. Намирам, че е варварство всеки път да се наранява едно и също дърво и само от него наведнъж да се взима прекалено много сок, както правят в области, които се радват на по-добро име от нашата. Брезовият сок е много скъп на пазара, а за изрязаните, изсъхнали дървета никого не го е грижа. Аз, напротив, пробивам много внимателно кората и пъхвам вътре една тръбичка, слагам под нея буркана и го завързвам стегнато. Еликсирът се стича вътре на капки, а когато няколко дни по-късно си взема бурканчето, със същата старателност привързвам нараненото място, както винаги съм го правила с пациентите си.

На същото научих Ирина и Алексей: не разваляй нищо, ако това не е необходимо. Много е трудно, когато ти се наложи нещо да поправяш, а за някои неща това се оказва невъзможно. Селските деца имат по-развита интуиция за това от градските, които идват на село само през ваканциите. И неведнъж съм виждала как Ирина ги плясва през ръцете, когато те нетърпеливо посягат към още неузрелите малини или пък безцеремонно откъсват гъба, която виждат на пътеката, за да я захвърлят веднага.

Скъпоценния брезов сок предлагам само на много важни гости. Биологът ми превзе сърцето и му подадох чаша с прозрачната течност.

— Искате да ме убиете ли? — Той поклати глава, смеейки се.

Аз обичам тази страна, но все пак понякога съм радостна, че децата ми не са вече тук.

* * *

Чукам на вратата на Маря — жест, който тя постоянно си спестява, като идва при мен, защото е на грешното мнение, че аз съм нямала какво да крия.