Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 47

Тя извиква отвътре да влизам. Намирам я да седи на леглото си, разпуснала е дългата си коса, реше я с гребен с големи зъбци като някоя презряла Рапунцел.

— Ей, булката — казвам аз, — вълнуваш ли се?

— Никога досега не съм била булка — промрънква тя.

— Мислех, че си била женена?

— Ах — махва тя с ръка, — това не се брои. Било е преди сто години. Не знам какво да облека.

— Какво всъщност ще направите с къщите си?

— Че какво да правим? Всеки ще си задържи своята.

— Няма ли да спите заедно?

— Пепел ти на езика.

— Че защо се жените тогава?

Сядам до нея. Дюшекът е много мек и висва заплашително под тежестта ни. Маря изохква и се вкопчва за мен. Не се е случвало досега да седим на леглото й, само на моето, което е далеч по-издръжливо.

— Пусни ме — изпръхтявам аз, — какво ти става, глупаво жено, пусни ме и ми помогни да стана.

— Нали това правя — мрънка тя, но при всяко движение върху увисналия дюшек ние все повече се приближаваме една към друга.

Пукотът от трошенето възприемам едва ли не като спасение. Леглото става на две, а ние с Маря се озоваваме на пода между завивките. Изпълзявам изпод планината от одеяла, подпирам се на стената и се изправям.

Маря остава седнала сред възглавниците и реве.

— Вече си нямам легло.

— Но си имаш мъж, той ще ти направи ново.

— Този ли? Че ти не си ли го виждала?

— Поискай си легло, преди да кажеш „да“.

Тя прекарва ръка през лицето си.

— Винаги си имала много добри идеи. Без теб отдавна всички нямаше да ни има.

— Сега не започвай пак.

Маря ме поглежда тъжно.

— Искам ти да ни ожениш.

* * *

Когато преди малко споменах тази история с времето, исках да кажа едно: че аз, преди да се осъзная, се озовах на една поляна, до мен дълга, подредена маса и пред мен една пищна жена и един старец, който прилича повече на изсъхнало дърво, отколкото на човек.

Зад мен са се наредили съселяните ми. Само Петров е седнал, тъй като не му стигат силите. Другите са прави. Измежду живите се клатушкат мъртвите, които са твърде любопитни. Егор е точно зад мен и гледа през рамото ми.

Сидоров скова легло за Маря, невероятно легло. Никой не може да каже как успя. Разряза с триона един дънер на четири части и върху тях сложи дъски, които измъкна от стената на барачката си. Всичко това закрепи с много пирони. Отгоре разположи дюшека, завивките и възглавниците на Маря. Получи се огромно, широко легло, най-голямото, което някога съм виждала. Сега Маря ще може удобно да си спи. Увери ме, че е така, когато горда ми го показа.

— Виждаш ли защо е добре да си женен? — каза тя с хвалебствен тон.

— Никога ни съм го оспорвала.

— Тогава защо се смееш?

— Не се смея, Маря. Радвам ти се.

За сватбата Маря е облякла дантелената си нощница, която е почти бяла и прави тялото й да изглежда още по-могъщо. На раменете — черна кърпа с рози. Косата си е сплела, а плитката е увъртяла около главата си, така че направо може да се кандидатира за депутатка в парламента. Като було е преметната една дантелена завеска. И цветя, навсякъде цветя. Метличина в косата и малки карамфили по нощницата, а в петлика на Сидоров трендафил.