Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 44

Той започва да ми изнася някаква дълга реч, обърква се, смутено спира и тръгва пак отначало. Слушам напрегнато. По някое време схващам, че се тревожи за изпълнението на брачните си задължения.

— Да се беше сетил по-рано — казвам безмилостно аз. Той мига. Чак жал да ти стане, но възрастните мъже, които искат да си вземат млади жени, трябва преди това добре да си помислят на какво могат да разчитат.

— Но аз нали исках теб — изтръгва се от него, обаче аз нямам желание да говорим по този въпрос, струва ми се, че не е почтено спрямо Маря.

Той си тръгва, превил гръб повече, отколкото друг път. Мога да се обзаложа, че заешкото му сърце галопира като пощуряло.

Следващият, който идва, каква изненада, е Гаврилова. Настанява се на трикракото ми столче и казва, че била подучила нещичко. Начинът й да говори със заобикалки ме напряга.

— Правилно сте чули — казвам. — В Черново скоро ще празнуваме сватба.

— Но това не е ли някак неморално?

— Младоженците са пълнолетни.

— Точно възрастта е тази, която изглежда смущаваща.

— В конституцията няма забрана след определена възраст човек да не се жени.

— Но къде ще живеят?

— Защо питате мен, Лидия Илийнична? Не съм свекървата. Годениците имат на разположение достатъчно квадратни метри жилищна площ.

Изведнъж Гаврилова гръмко се разсмива и строгостта напуска лицето й.

— Ах, аз нямам нищо против. Така ще бъде отстранена от пътя ми.

Поглеждам я. Сещам се за похотливите думи на Маря, че Гаврилов можел да я изнасили. Маря не е от жените, които държат да бъдат нежно докосвани. А Гаврилова може да е всичко друго, само че не е глупава. Може би дори знае и немски.

— Бог да му е на помощ — казва тя и се усмихва със злорадство.

Малко по-късно пристига Петров и още преди да е влязъл в къщата, рецитира едно любовно стихотворение. И после още едно. При третото го прекъсвам:

— Какво искаш?

— Ще вдигаме сватба, а ако нещата продължават така, ще си имаме и наследници.

— Е, тогава наистина небето ще се сгромоляса върху земята.

— Не е ли прекрасно всичко това, бабо Дуня?

Отвръщам му с убийствен поглед. Не знам кое точно негово настроение повече ме напряга.

— Окей — казва той. — Ти не намираш, че това е чудесно. Ти ревнуваш.

— Аз не — казвам. — Но някои други в Черново сега ще спят по-спокойно.

Петров трябва да седне, защото силите са го напуснали. Кожата на лицето му е като восъчна и сякаш залепена върху черепа. Изглежда така, все едно ще се скъса, ако Петров се усмихне по-широко.

— Трябва да хапнеш нещо — казвам аз. — Иначе преждевременно ще останеш без сили.

— В Индия имало някакъв, който се хранел само със слънчевите лъчи.

Петров се изправя. След което прави няколко крачки и пада в леглото ми. Истината е, че не съм никак доволна, че леглото ми се е превърнало в комунална собственост, върху която всички, които случайно са наминали насам, без изобщо да попитат, се настаняват. Но ако изгоня Петров, той ще падне направо на земята. Прекалено много органи са му извадени, чудо на чудесата е, че той изобщо може да предизвиква толкова много неразбории.