Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 45

— На сватбата със сигурност ще се разплача — провиква се той към мен от леглото ми, когато понечвам да изляза. — Всеки ден ставам все по-сантиментален, не забелязваш ли?

* * *

Това, което в Черново никога не бих заменила срещу течаща вода и телефонна линия, е времето. При нас време няма. Няма срокове и крайни дати. Всичките ни всекидневни дейности по същността си са вид игра. Ние уподобяваме това, което хората обикновено вършат. От нас никой нищо не очаква. Ние не сме длъжни нито сутрин да ставаме, нито вечер да си лягаме. Със същия успех бихме могли да го правим и по обратен ред. Пресъздаваме в игра деня, както децата с куклите си правят магазин и имитират живота.

В увлечението си ние забравяме, че все пак съществува и останалият свят, в който часовниците вървят по-бързо и където всички изпитват ужасен страх от земята, която ни изхранва. Този страх стои дълбоко в другите хора, а срещата с нас го изкарва на повърхността.

Преди седемнайсет години и половина набирах германския телефонен номер на Ирина, който с кода за държавата и за града ставаше много дълъг. Предишните месеци нямах връзка с нея. Не ми и пишеше. Предусещах, че това ще значи нещо, но не знаех какво точно. По онова време все още живеех в Малиши, редовно си купувах предплатена телефонна карта за пет минути говорене, нареждах се на опашката пред кабинката за международни разговори, изчаквах да се свържа и чувах съобщението на немски от телефонния секретар. Веднага затварях, твърдо убедена, че все някога Ирина ще вдигне слушалката и ще се обади. Ако се беше случило нещо действително лошо, все щях да разбера. Тя щеше да се погрижи.

И един ден тя действително вдигна телефона и рече:

— Мамо, добре, че се обаждаш. Имам да ти казвам нещо. Имаш внучка. Тя е на единайсет дни и е здрава. Казва се Лаура.

А аз попитах:

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна, аз я кръстих така.

— Нямам предвид името.

— Човек никога не може да е сигурен. Но преброих пръстчетата на ръцете и на краката — рече тя и се засмя.

Отзад се чу врещене. Все едно котка си беше заклещила опашката.

— Това е огромно щастие — казах аз. — Иди при дъщеря си. Друг път пак ще ти се обадя.

След което за известно време се отказах от обаждането по телефона. Знаех, че когато човек за първи път има бебе, не му остава много време за приказки. Изпратих на Ирина писмо, в което й разказвах спомените си от времето, когато самата тя беше бебе, и започнах да спестявам пари. Ирина ми отговори с писмо: Мамо, прощавай, че не ти казах предварително за бременността си. Но исках да изчакам раждането.

Беше приложила снимка на кърмаче с огромен биберон в устата.

Разбрах съвсем точно какво е имала предвид.

Когато Лаура стана на три годинки, Ирина пристигна за първи път, за да вземе болните деца и да ги отведе в Германия. Лаура не беше с нея.

Нито веднъж не я попитах кога мога да видя внучката си. Не я попитах защо не взима Лаура със себе си в родината си. Знаех отговорите. Не искам заради това Ирина да се чувства зле. Тя вече няколко пъти ме покани в Германия, беше предложила да ме отведе и върне. От нейните уста звучеше така леко. За разлика от нея аз нямам опит с пътуванията. През целия си живот не съм отишла по-далеч от Малиши.