Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 42

— Тогава значи знаеш английски, Петров.

— Разбира се, че знам английски.

Писмото на Лаура се разтреперва под ръкава ми.

— А знаеш ли и други езици?

— Знам.

Бих могла просто да го попитам. Не че имам нещо срещу Петров. Но му нямам доверие, както въобще на никого нямам доверие.

— Какво си мислиш? — пита той и посяга към прасковата.

— Мисля си, че си съвсем различен от мен.

— Когато теб някой ден няма да те има вече, бабо Дуня, Черново ще изчезне.

— Това не го вярвам.

Той изплюва костилката на прасковата и проследява с очи полета й.

— Мислиш ли, че от тази костилка ще поникне нова праскова?

— Не. Прасковите се размножават повече чрез присаждане на калем.

— Искам да кажа дали този район някога ще забрави какво му сториха? След сто, след двеста години? Дали тук някога ще живеят хора, които да са щастливи и безгрижни? Както преди?

— Какво изобщо знаеш за това как е било тука по-рано?

Възможно е в момента да гледа малко обидено. Той е единственият тук, който така говори, и според мен това не е хубаво. Това е някаква рецитация от написаното по вестниците и няма нищо общо с Черново.

— Благодаря за краставиците и прасковите — вика той подире ми, когато вече съм си тръгнала.

Установявам, че за да се прибера по главната улица, ми трябват няколко минути повече от обикновено. Когато минавам покрай градината с гроба, виждам как някой е поръсил листенца от роза върху затрупаното с пръст място.

* * *

Скръбта ме напада без предупреждение и както винаги, по никое време. Грижите се сгъстяват зад челото ми и вече не мога да мисля ясно. Това са моменти, които ме връщат назад към живот, който вече нямам. Разговорите с Петров винаги са отличен повод. Той поставя въпроси, които целят право в сърцето и на които нямам отговор.

Първата година в Черново ми задаваха много въпроси. Най-трудните идваха от Ирина. Най-безсмислените — от журналистите. Те ме преследваха на всяка крачка, опаковани като астронавти в предпазните си костюми. „Бабо Дуня — викаха те един през друг, — какъв знак искате да дадете с постъпката си? Как възнамерявате да оцелеете там, където вече не е възможен живот? Ще позволите ли вашите роднините да ви идват на гости? Какви са кръвните ви показатели? Проверявали ли сте си щитовидната жлеза? На кого ще позволите да се засели във вашето село?“

Нямам представа дали изобщо някога разбраха, че това не е моето село. Опитах се да разговарям с тях, показвах им къщата и градината си, другите къщи, които тогава стояха празни. Това също беше грешка, трябваше да се дръпна от камерите и да им затворя вратата под носа. Но нали съм възпитана по друг начин и това тежи много повече от дългогодишния професионален опит като помощна медицинска сестра.