Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 37

Двамата с Петров я наблюдаваме безмълвно. Маря не поглежда към нас. Концентрирана е в копаенето. Пръстта лети към главите ни. Маря спира за миг, за да си избърше лицето. Закръглените й бузки са се зачервили, русите й плитки са се разплели. С този си вид би могла да е солистка на някоя група за народни танци.

Може пък някога и да е била, кой знае.

Когато най-сетне се отпуска до нас на тревата, Петров се опитва да се надигне. Не успява. Пуска няколко шеги от рода на че Маря би могла веднага след това да изкопае и неговия гроб, но тя се прави, че не го чува. Протяга се към сочните листа на репея, откъсва ги с точно премерено движение, слага едно върху челото си и две по-малки на бузите си.

Малко по-късно Сидоров хваща лопатата. Поглежда наперено към мен, но в следващия момент залита и едва не пада в гроба. Маря му взима лопатата. Той се подпира на бастуна си и я поглежда с поглед, издаващ, че все още не е изгубил надеждата да си намери добра жена.

Маря съблича вълнената си жилетка. Ръцете й горе са закръглени и треперят като желе. Месцето й е така розовичко, че ти се прищява да го захапеш. Пристига Гаврилов и гледа мълчаливо. Маря го оставя. Междувременно тя си събува тричетвъртите чорапи и обува обувките на босо. Сидоров си обърсва лицето. Гаврилов преглъща шумно. Само Петров стои със затворени очи.

Маря почва пак да копае с усмивка на победителка. Вече стои в дълбока до коленете дупка. После разтърсва грива като див кон и дава лопатата на Гаврилов.

Гаврилов, когото никога досега не съм виждала да се занимава с нещо, което не би било от полза непосредствено и единствено само за него, поема лопатата. Ръката му за миг докосва тази на Маря. Тя се засмива така, че зъбите й се белват, смехът й ми прозвучава фалшиво. Това, че е по-млада от мен, не е достатъчно, за да се каже, че е млада. Гаврилов явно нищо не забелязва. Той почва да копае под погледа на Маря бързо и гневно като мравояд.

Ритмичното му стенание подтиква Гаврилова да излезе. Боя се, че ще получи един зад врата. Но в момента Гаврилов е царят на гроба, а ние сме неговата публика. Дишаме в синхрон с него. Хълмчетата пръст растат.

Егор също се присъединява към нас. Искам да насоча вниманието му към Маря — той винаги е разбирал, когато при една жена има нещо за гледане, но сега ме фиксира като котка шишенце с валерианови капки. Появяват се и други мъртви. Бащата на Глаша не е сред тях; доволна съм, че е така. Тялото му лежи под платнището, а кръвта му е изтекла в земята ни.

Вече е тъмно, когато Гаврилова донася от тях скъсан чаршаф, по който се виждат избелели, неравномерни лекета. Издърпвам платнището. Отдолу излита ято мухи. Маря се извръща встрани и повръща в къпините.

С обединени усилия завиваме бащата на Глаша в чаршафа, завързваме краищата откъм главата и краката и го издърпваме до гроба. Всички бутаме и теглим. Ръцете ни се докосват в тишината, която се прекъсва само от пъшканията и тежкото дишане. Тялото пада с тъпо тупване в новото си легло.