Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 39

Настроението в Черново е отлично. Често пия от кафето, което ти, Ирина, ми изпрати, заедно с моята най-близка съседка Маря. За нея вече няколко пъти съм ти разказвала. Тя не е особено умна жена, но пък е добродушна. По-млада е от мен.

Облягам се назад и се замислям. Усещам се задължена да разкажа на Ирина и нещо за вчера, но внимателно, че да не вземе отведнъж да се стресне.

Тази седмица се случи нещо необичайно. Дойдоха двама нови жители, които обаче не можаха да останат. Животът в Черново е много хубав, но не е подходящ за всеки.

Исках да кажа и нещо на Роберт. Никога не съм виждала мъжа на Ирина, но искам да изразя уважението си към него.

Знам, че като семейство имате много задължения. Лаура скоро ще завърши училище и ще стане на осемнайсет, а вие, Ирина и Роберт, работите много в болницата. Сигурна съм, че при изпълнение на служебните си задачи правите много за другите хора и че те са ви благодарни за това.

Ирина не разказва много за Роберт. От последния път, когато ми беше показала негова снимка, със сигурност са минали вече десет години. На снимката той беше с вече оплешивяваща глава и голям нос. Но за мъжа не е задължително да е красив. Егор беше красив, обаче пък да не би нещо да съм спечелила от красотата му?

Ирина, аз често си мисля за баща ти. И той си имаше своите грешки, но беше добър човек.

Знам, че понякога се тревожите за мен. Няма нужда. Справям се отлично и се чувствам добре. Надявам се, че се пазите.

Обръщам листа. От химикалката ми са останали следи и на чистата страница. Достатъчно неща написах. Ирина ще се успокои.

Достатъчно неща ви написах. Моля, извинете ме, че отнемам толкова много от времето ви.

Сърдечни поздрави от Черново, ваша баба Дуня.

* * *

Писмото трябва да стигне до пощата. Но аз нямам сили следващите дни още веднъж да ходя до Малиши. Трябва да си почина най-малко две седмици. Ако ме питате, това лято повече изобщо не бива да ходя в Малиши. Искам да си седя на пейката, да зяпам облаците и от време на време да си разменям някоя дума с Маря.

В действителност рядко сядам там. А ако пък седна, то веднага пак скоквам, за да помета къщата, да изтупам чергите, да изтъркам тенджерите с пясък и да отстраня ръждата от чайника. Плевелите са избуяли зелени и сочни, изтръгвам ги, а като се изправя, ми причернява пред очите. Не се плаша, просто изчаквам погледът ми пак да се проясни.

Чернилката пред очите ми се разнася и аз виждам сериозното лице на момиче със светлоруси коси. Любимата ми внучка Лаура, с която никога не съм се срещала и която ми беше написала писмо, което аз не можах да прочета.

За момент ме обзема ужас. Струва ми се, че Лаура е пристигнала при мен в Черново като призрак. Но се оказва, че това е от горещината и от старите ми кръвоносни съдове. Лаура си е вкъщи в Германия. На сигурно място е. В писмото си до Ирина не споменах, че и Лаура ми е писала. Всъщност аз не знам нищо за Лаура. Нещата, които Ирина ми пише, не издават що за човек в действителност е тя. Лаура стана първокласничка, Лаура е вече в пети клас, тази година Лаура ще се явява на матура. Това не ми казва абсолютно нищо.