Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 36

Измивам ръцете си в тоалетната и си слагам червило. От огледалото ме гледа една изморена жена с подпухнали клепачи. Чувствам се прастара, пък и така изглеждам. От три дни не съм виждала Егор и нямам понятие къде се е затрил. Събувам си обувките, сядам на тоалетната чиния и правя упражнения за вените на краката, както бях прочела в Крестьянка.

Когато отново ми остава време да се погледна, вече е десет часът вечерта. Децата спят гръб до гръб в голямото легло, а аз измъквам от раниците тетрадките им и проверявам домашните. Чиниите са измити, чорапите закърпени. Нямам никакъв талант за вършене на домакинска работа, но се старая. Отивам в кухнята и пия чаша вода от чешмата. Водата е със солен вкус, защото сълзите ми капят в нея. Аз съм просто жена като милиони други и въпреки това така нещастна — аз, глупачката.

* * *

— Кажи ми що да сторя — говори ми Петров и ме откъсва от спомените. — Изпълнен съм с огромно желание за най-различни деяния. — За доказателство той вдига слабичките си ръчички нагоре и свива дланите си в кокалести юмруци. — Дали да не го изгорим, както постъпват индийците?

— Откъде главата ти се е задръстила с такива глупости? — Успял е веднага да ме оживи, обаче аз съумявам да прикрия вълнението си. — Никой няма да дойде, за да го прибере. Трябва да му изкопаем гроб.

— Нямаме квалификацията. Но аз съм с теб. — Той се отдалечава, но после се връща с една лопата, която подозрително прилича на лопатата на Гаврилови.

Изчакваме, докато слънце спира така ужасно да пари, и почваме. Това означава, че Петров почна да копае. Надценил се е. След всяко замахване спира за няколко секунди, за да си поеме въздух, а след пет замахвания трябва да седне за няколко минути. Но не се отказва и продължава. Мъж е, следователно аз не мога нищо да му кажа. Нося му гореща вода с мента.

— Бих предпочел кока-кола с лед — стене той, подпрян на лопатата.

— На тая горещина студената химия ще те убие — казвам аз.

От време на време той ляга и разпуска в тревата, тогава аз хващам лопатата, без да обръщам внимание на болките в ребрата. Изненадана съм колко е тежка. Стряскам се от факта, че съм по-слаба от залитащия Петров, но не задълбавам с мислите си в тази посока. Лъскавата червеникавокафява почва се струпва на малки купчинки, подобни на къртичините.

— Няма да казваш, че няма да се справим. Трябва да вярваш в силите ни — казва Петров, но аз не обръщам внимание на дрънканиците му.

Над платнището бръмчат мухи. Времето работи срещу нас. Потта се стича по лицата ни, но къртичините не стават по-големи. Сядам до Петров и затварям очи.

Когато отново ги отварям, виждам Маря с лопатата.

Веднага трябва да кажа, че тя е съвсем друг калибър. Но досега не съм виждала Маря да работи. Явно наистина съм пропуснала нещо важно. Масивното й бяло тяло, изглежда, е много силно. Тя загребва като багер и при това почти не се задъхва. Сигурно причината е във всичките хапчета, които гълта на ден, или в желязното й здраве, което дори и хапчетата не могат да повредят.