Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 38

Заравянето става бързо, макар че сме уморени. Когато всички си тръгват, аз отъпквам гроба и заравнявам почвата. От изтощение костите ми сякаш са останали без мозъка си.

* * *

Нищо на света не е по-ужасно от това да си млад. Да си дете, все още се понася. Тогава, ако си късметлия, наоколо има хора, които се грижат за теб. Но от шестнайсетата година нататък става много трудно. Все още си дете, но всички вече виждат в теб възрастния човек, когото по-лесно могат да работят в сравнение с друг, който е по-стар и по-опитен. Никой вече не иска да те защитава. Непрекъснато те затрупват с нови задачи. Никой не те пита дали все пак разбираш нещо от това, което в последно време вършиш.

Съвсем зле става след сватбата. Изведнъж си отговорен не само за себе си, но и за други хора и се появяват все нови и нови, които трябва да носиш на гърба си. Но в сърцето си все още си онова дете, което винаги си бил и което още дълго ще си останеш. Ако ти провърви, горе-долу ще пораснеш, когато остарееш. Чак тогава ще си в състояние да изпитваш съчувствие към по-младите. Преди това им завиждаш независимо за какво.

Това са нещата, които ми минават през главата, когато си мисля за Ирина и Лаура.

Искам да напиша писмо на Ирина. Тя все се оплаква, че съм пишела прекалено малко. Знам, че в действителност не чака писмата ми. Но иска да ми даде чувството, че се интересува от мен. Освен това се страхува, че скучая, а пък едно дълго писмо би било кротко и смислено занимание. Изобщо не ми вярва, като й казвам, че не знам какво е скука. Тя е добра дъщеря и има нужда от потвърждение от моя страна, че се грижи добре за мен. Откакто Алексей се изнесе на другия край на света, тя ми е най-близката роднина, също и географски погледнато. Така че тя постоянно живее с гузна съвест.

И тъй, сядам на кухненската маса, изваждам карираната си ученическа тетрадка и една химикалка и започвам да пиша. Новата хартия на розички не докосвам, тя е за Лаура. Ирина не разбира от рози.

Мила ми дъще Ирина, пиша аз, мили ми зетко Роберт, моя единствена, любима внучко Лаура. Сърдечни поздрави от село Черново до Малиши от вашата баба Дуня. Как сте? Аз съм добре дори и когато се сетя, че вече не съм на осемдесет и две. Но за напредналата ми възраст всъщност съм си отлично. Особено доволна съм от туристическите сандали, които ти, Ирина, ми изпрати от Германия. Винаги си знаела как да ми вземеш най-точния размер. Откакто ги нося, краката ме болят много по-малко.

Тази седмица ходих до Малиши и си прибрах новите писма и колети. Сърдечни благодарности на всички ви. Особено високо оценявам този път ванилената захар, която употребявам много пестеливо, и лупата за четене. Но всъщност очите ми са още наред. Като бях на годините, на които си ти сега, Ирина, си мислех, че съвсем скоро ще ослепея. Това обаче още не се е случило.

Времето е лятно, още рано сутринта температурата е седемнайсет-осемнайсет градуса, а към обяд се качва над трийсет. Това невинаги е леко за понасяне, още повече че вечер спада само до двайсет и три градуса и чак на сутринта стига до вече споменатите седемнайсет градуса, които за мен са най-приятните.