Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 38
Алина Бронски
Заравянето става бързо, макар че сме уморени. Когато всички си тръгват, аз отъпквам гроба и заравнявам почвата. От изтощение костите ми сякаш са останали без мозъка си.
* * *
Нищо на света не е по-ужасно от това да си млад. Да си дете, все още се понася. Тогава, ако си късметлия, наоколо има хора, които се грижат за теб. Но от шестнайсетата година нататък става много трудно. Все още си дете, но всички вече виждат в теб възрастния човек, когото по-лесно могат да работят в сравнение с друг, който е по-стар и по-опитен. Никой вече не иска да те защитава. Непрекъснато те затрупват с нови задачи. Никой не те пита дали все пак разбираш нещо от това, което в последно време вършиш.
Съвсем зле става след сватбата. Изведнъж си отговорен не само за себе си, но и за други хора и се появяват все нови и нови, които трябва да носиш на гърба си. Но в сърцето си все още си онова дете, което винаги си бил и което още дълго ще си останеш. Ако ти провърви, горе-долу ще пораснеш, когато остарееш. Чак тогава ще си в състояние да изпитваш съчувствие към по-младите. Преди това им завиждаш независимо за какво.
Това са нещата, които ми минават през главата, когато си мисля за Ирина и Лаура.
Искам да напиша писмо на Ирина. Тя все се оплаква, че съм пишела прекалено малко. Знам, че в действителност не чака писмата ми. Но иска да ми даде чувството, че се интересува от мен. Освен това се страхува, че скучая, а пък едно дълго писмо би било кротко и смислено занимание. Изобщо не ми вярва, като й казвам, че не знам какво е скука. Тя е добра дъщеря и има нужда от потвърждение от моя страна, че се грижи добре за мен. Откакто Алексей се изнесе на другия край на света, тя ми е най-близката роднина, също и географски погледнато. Така че тя постоянно живее с гузна съвест.
И тъй, сядам на кухненската маса, изваждам карираната си ученическа тетрадка и една химикалка и започвам да пиша. Новата хартия на розички не докосвам, тя е за Лаура. Ирина не разбира от рози.