Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 35

— Искате нещо да ме избудалкате, а, мамичко?

Ядосан е и изглежда така, сякаш ще посегне да ме удари. Но все пак не го прави. Може би днешните милиционери са по-различни от предишните или пък този има възрастна майка вкъщи. Младият милиционер, силно впечатлен, върти шайбата.

— Ще ви бъда много благодарна, капитане, ако вземете покойника. Температурата навън е висока и разните гадини се размножават много бързо. Не бихме искали да тръгнат болести.

— Пък сякаш сте в санаториум. Не карам катафалка, мамичко, ако все още не сте го забелязали. Тръгваме обратно към Малиши. — Той се усмихва. — Очаквайте посещение от колегите ни.

Усмивката е това, което ме връща назад във време, в което сърцето ми рядко е било по-бавно от сто удара в минута. Не съм студенокръвен човек, никога не съм била. По принцип винаги съм се опитвала да не изпускам живота и да тичам подире му. В моменти като този забравям, че съм стара и вече няма къде да отида.

Отново се чувствам така, сякаш съм на трийсет и се налага с всичко сама да се справям. Сутрин ставам в пет, доя кравата, пилешка супа на печката, после каша, и двете покрити с кожух, че да не изстинат. Събирам яйцата от курника и сварявам част от тях за обедната почивка. Събуждам Ирина, която се прозява и мрънка. Събуждам Алексей, което става по-бързо и по-лесно, той подскача като зайче из къщата и е трудно да го хванеш. Поднасям им купичките с каша и внимавам всичко да си изядат. Училищните им раници не проверявам, за това не стига времето. Давам им точно пари за закуска в училище и нареждам на Ирина по-късно да стопли пилешката супа за себе си и за брат си. Нямам и четвърт секунда време да гледам подире им, когато хукват надолу по улицата.

Завивам две от твърдо сварените яйца в салфетка и ги слагам в чантата си. Тичам към автобусната спирка, при което единият ми ток се отлепва. На бърза ръка събувам другата обувка и отлепвам и здравия ток. В минибуса до Малиши стоя права; една неумита мишница ми препречва погледа, но пък аз упражнявам медицинска професия и в течение на деня ще се сблъсквам с още по-неприятни миризми. Пристигам в градската Спешна помощ и си обличам бялата престилка. От тук насетне съм машина, която превързва рани, изважда тресчици, слага шини на счупени крака, утешава някое повръщащо дете и опъва сантиметъра около корема на една бременна. Докторът твърди, че щели да бъдат близнаци, а пък аз споря с него, тъй като подозирам, че няма да е в този случай. При раждането детето ще тежи почти пет килограма, момче ще е.

В обедната почивка изяждам сварените яйца с парче хляб и пия квас, който докторът е донесъл в пластмасова кутия от уличните продавачи. Мисля си за Ирина и Алексей и се питам дали днес съм направила всичко както трябва. Не мога да им се обадя, защото у дома нямаме телефон. Сложени сме в списъка на чакащите, но няма изглед това да стане в следващите пет години. Но пък децата знаят как да ме намерят на работа и аз всеки път потръпвам, когато тук звънне телефонът. Апаратът беше подобен като този на Сидоров и бих дала да ми отрежат пръст, за да си имаме един такъв вкъщи.