Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 34

— Герман, Герман, няма да ми се измъкнеш!

Герман не е кучето й, разбирам аз, това е мъжът, който лежи под платнището на Гаврилови. Който е накацан от мухите.

Ставам. Ребрата ми отново се обаждат, от мен се откъсва стенание. Съвсем бавно се приближавам към групата. Милиционерите ме наблюдават. Жената притиска Глаша към гърдите си. Глаша извръща глава и ми се усмихва.

— Заминавай оттука, дъще — казвам аз на жената в панталона. — Отведи детето си на сигурно място.

Лудостта в очите й се стопява и ясно се вижда, че е жена като всички останали и че с нея може да се разговаря нормално.

— Искате да кажете — тя оглежда лицето ми с надежда, че там ще намери отговорите на всичките си въпроси, — искате да кажете, че още не е прекалено късно?

— Още не е прекалено късно — лъжа аз. Защо пък точно мен трябва да ме пита?

— Вие сте баба Дуня, нали?

Кимвам. Тя подсмърча като момиченце, избърсва си лицето и измъква от чантата си нещо малко и правоъгълно.

— Позволявате ли? — пита тя и преди да отговоря каквото и да е, притиска бузата си към моята и прави снимка на двете ни с мобилния си телефон. След което хваща Глаша за ръка и тръгва към автомобила.

Милиционерът вика подире й сега какво щяло да стане с подадения сигнал. Тя махва с ръка. Не пита за мъжа си. Ако беше поискала да го види, щеше да ми създаде проблем. Но тя си върна детето и сега иска да се махне оттук. Мога само да приветствам решението й. Глаша сяда на задната седалка и си закопчава колана, гледа ме как се облягам на едно дърво, защото краката ми не ме държат. Опитвам се да отвърна на усмивката й.

— Оставете дамата да си ходи, другарю милиционер — казвам аз тихо. — Но вие, ако обичате, вие останете.

Чак по-късно осъзнавам каква голяма грешка съм направила. Трябваше сами да уредим въпроса с мъжа под платнището. Сред дузина куци и сакати изчезването на един труп няма да е никак трудно.

Но аз изпълнявам гражданския си дълг и водя милиционерите в градината. Стоя встрани, когато вдигат платнището. Виждам нещастието в лицата им. И те също така предпочитат да не ги следя при всяко действие. Прекалено много са, за да се договорят с мен, че все едно нищо не са видели.

— Коя всъщност е майката на момиченцето? — питам тихо най-младия от тях, строен младеж, който подръпва косъмчетата над горната си устна.

— По-добре изобщо да не знаете — отговаря също така тихо той. — Но повярвайте ми, тя няма да скърби.

Това вече ми е ясно. Тези, които сега стоят с траурни физиономии, са милиционерите. Единият от тях прави снимки. Другият се е обгърнал с ръцете си, сякаш трепери от студ. Третият тръска мобилния си телефон.

— Тук няма мрежа. Трябва да се обадим по телефона. Откъде се обадихте на майката?

Водя ги до дома на Сидоров. Влизат, без да чукат. Това не бих направила дори и аз като почти годеница. Сидоров не им обръща внимание; хърка на опърпаната си отоманка като истински шейх. На земята стои някога оранжевият телефон, от който излиза кабел до контакта. Най-младият милиционер взима телефона и вдига слушалката. Поставя я до ухото си, след което я подава на другите. Вероятно на началника си, който ме гледа намръщено.