Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 30

Тя заспива в леглото ми без никакви оплаквания, като преди това малко се е повъртяла насам-натам в алуминиевото фолио. А аз лежа будна и изтощена до нея и дишам повърхностно, за да не ме болят ребрата. Така спях навремето до Алексей и Ирина, когато бяха още малки и се извиваха покрай тялото ми, което тогава си беше далеч по-леко и ги разтоварваше. Харесваше им, дето бях така мека и топла. На Егор също му харесваше.

Нежно като птиченце, непознатото момиче диша в леглото ми, Петров отново се клатушка в хамака в градината си, а духът на Егор се разхожда из изоставените градини и плаче за неща, които вече не може да си върне и поправи.

* * *

Срам ме е, но не искам да се отклонявам от истината. Точно тази сутрин се успивам. Отварям очи и виждам, че леглото до мен е празно. Ако бързо и припряно се изправя, ще се наложи да прекарам остатъка от седмицата на четири крака, а за такова нещо съм твърде стара. Шумоленето ми сочи правилната посока. Глаша търкаля по дървения под стари копчета, които трябва да е намерила в някое от чекмеджетата. Копчетата се удрят в краката на леглото. Наоколо лежат разпръснати парчета от алуминиевото фолио.

Сега обаче наистина скачам от леглото. На секундата болката ме връща обратно върху дюшека, а аз потискам охкането си.

— Трябва да внимаваш за алуминиевото фолио, съкровището ми.

— Скъса се.

— Виждам. Ще ти направим нов скафандър.

Този път ми се налага с мъка да се изкашлям, защото усещам, че нещо ми пречи в гърлото.

Тъкмо сме приключили с фолиото, когато някой чука на вратата. Набързо завързвам на врата си една кърпа, за да скрия следите от душенето. После отварям. Там са застанали Гаврилови с едно такова никакво изражение на физиономиите. Той изглежда така, сякаш съм се изходила пред входната им врата.

— Бабо Дуня — казва Гаврилова, докато в същото време мъжът й наднича в стаята ми. — Мислим, че вие сте тази, която първа би трябвало да узнае.

Избутвам Глаша зад гърба си, като че ли по този начин бих могла да я предпазя от всичките злини на света.

— Новият обитател лежи с разцепена глава в градината — докладва Гаврилова прецизно и сякаш изпитваща доволство от новината.

— Баща ми ли? — учудващо проницателно се обажда зад гърба ми Глаша.

— Не, един друг — отговарям механично аз.

— Но къде е баща ми?

— Внезапно замина, съкровището ми.

Доверява ми се. Във всеки случай не задава повече въпроси и застава на колене, за да събере разпилените копчета.

— И какво сега очаквате от мен, Лидия Илийнична? — При особени случаи ние си говорим на малко и на бащино име. Иначе не сме си никак близки.

— Мухите вече са го накацали — казва Гаврилов и ме гледа укоризнено.

Не минават и десет минути, и те вече са седнали на леглото ми и пият от африканското кафе, което Ирина ми беше изпратила от Германия. Гаврилови са поне десет години по-млади от мен. Въпреки това са на мнение, че трупът в градината ме засяга повече, отколкото тях. Известно време не съобщават основанията си, докато най-сетне Гаврилов колебливо изплюва: