Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 31

— Вие сте нещо като кметица тук.

— Никой досега не ме е ругал по този начин.

— Разбирам, че имате много работа, бабо Дуня, но просто не е хигиенично.

Десет минути по-късно къщата ми се препълва с хора, та се налага да пратя Глаша да си играе навън. С удоволствие бих я последвала, но всички един през друг говорят само на мен. Дори и Леночка е тук. Между неканените гости са се настанили и мъртъвците и кривят погнусени лица, когато живите им стъпват по краката. Всички искат да ме информират, че новодошлият лежи в градината с брадва в главата. Всички ме гледат и очакват, че по някакъв чудодеен начин ще го махна оттам. И мухите. И превъзбудата.

Междувременно собствената ми глава така силно почва да ме боли, като че ли в нея също има забита брадва. Тук в Черново обикновено не си нарушаваме един на друг спокойствието. Понякога си ходим на гости, но не всички наведнъж. Имаме тихо споразумение, че всеки сам ще си решава проблемите и няма да товари с тях останалите. Аз например не размахвам писмото на Лаура и не викам: „Кой ще ми каже какво пише вътре? Може ли някой от вас да различи немски от английски?“.

Но сега има общ проблем и върху него кацат мухите.

По някое време пристига и Петров. Всички му правят място: неговата очевидна близост до смъртта предизвиква уважението на останалите. Той обаче не е очаквал тази навалица и се оглежда боязливо. На лицето му е изписано, че и той иска да разбере от мен какво ще правим от тук нататък. Въздишам. Ребрата ме болят все по-лошо, но това никой не бива да го разбере. Възможно най-незабележимо притискам ръката си към тях.

— Петров — казвам аз високо. — Моля те, не ми разказвай и ти, че в градината лежал някой.

Петров стисва устни и се опитва да разбере от физиономията ми какво се случва.

Седни при другите и се насили да се покажеш поне малко развълнуван като останалите, опитвам се да му кажа с очи. Няма да те издам. Те не са разбрали, че си бил ти.

Глъчката продължава с нова сила.

— Трябва да извикаме линейка!

— Катафалка — поправя Петров предпазливо.

— Да идем до Малиши.

— Какво да търсим там, че те всички са корумпирани и фиркани.

— Аз няма да издържа пътя.

— Кой тук е най-добре с краката?

— Аз на практика съм вече мъртъв.

— Аз пък от пет години имам вода в белите дробове.

— Сърцето ми подскача до небесата, ако направя повече от пет крачки.

Най-болни се чувстват точно двамата розовобузести Гаврилови. От всичко това излиза, че мен ме имат за човека, който е в най-добра форма.

— И вие имате нахалството да кажете на една стара жена, която вече е с единия крак в гроба, че трябва да предприеме това пътуване? Съвест нямате ли? Та аз току-що се върнах от Малиши и втори път няма да мога да ида.

— Спокойно, бабо Дуня — това е Петров. — Аз ще ида. Ти наистина изглеждаш бледа. Хайде, тръгвайте си, тя трябва да си легне.

Гаврилови действително се надигат от леглото ми. Но после отново се отпускат назад. Гледам към прозрачното лице на Петров. Днес той със сигурност нищо не е ял, а и вчера едва ли е хапнал. Очите му светят, а малкото коса по главата му е щръкнала нагоре. Не е нужно да си помощна медицинска сестра, за да разбереш, че Петров едва ли ще стигне далече.