Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 32

Давам си сметка, че действително аз трябва да ида. Ще взема със себе си и Глаша. Ако вървя бавно и дишам леко, може би ще се справя. Само трябва да събера малко сили, поне четвърт час. Но преди да успея да го изговоря всичко това, из къщата ми се разнася треперещият, гъгнещ глас на Сидоров.

— Можем просто да се обадим по телефона в милицията.

Той действително каза това: „Можем просто да се обадим по телефона в милицията“.

Смущение обхвана всички.

— Ти може и да можеш да се обаждаш у дома като Извънземното, но на нас, земните хора, за да телефонираме, ни трябва работеща линия.

Това е Петров. По лицата на останалите разбирам, че и за тях той говори със загадки. Кой знае какво ли е прочел в някоя от полуизгнилите си книги.

— Искам само да ви помогна, глупаци. — Гласът на Сидоров се извива обидено. — Няма да мине много време и той ще се възнесе към небесата.

Всички кимват. Никой не иска да ядосва Сидоров.

— Качеството на разговора е МНОГО ДОБРО!

— Благодаря ти, Сидоров — обаждам се аз. — Може би по-късно.

Той блъсва вратата, така че цялата ми къщурка се разтриса. По някое време някой открива остатъка от водката ми от цариградско грозде, която пазя с медицинска цел. Когато бутилката стига до мен, в нея няма почти нищо. Оглеждам се, търсейки чаша, след което изтръсквам последните капки направо в устата си.

Внезапно вратата отново се отваря и на прага застава Глаша в алуминиевото фолио.

— Обадих се по телефона на мама — казва тя високо, след като ме е открила с очи.

Засрамена скривам празната бутилка зад гърба си.

— Нали ви казвах. — Сидоров се клатушка зад Глаша като тръстика на вятъра. Лицето на Глаша сияе.

— Обадих се по телефона на мама. Знам номера й.

— Ти си моето сладко, умно съкровище — казвам аз. — Сидоров, ще ти го река право в очите: и без теб не се чувствам добре. Обирай си крушите оттук и не побърквай детето.

— Мама ще дойде да ме вземе — казва Глаша. — Заедно с милицията.

* * *

В момента имам чувството, че това може да са последните часове на селото ни. Гаврилови по изключение направиха нещо смислено за общността и покриха покойника с платнище. Изобщо не знаех, че имат такова нещо, макар да подозирах, че дворът им е склад за скъпоценни и полезни неща. Останалите се разпръснаха по къщите и дворовете си, а аз останах сама с Глаша и Маря, които се настаниха удобно на леглото ми. Сядам на един стол и се опитвам да намеря положението, в което ребрата най-малко ме болят.

— Мисля, че алуминиевото фолио за нищо не помага — казва Маря.

— Пссст — правя й знак аз. — Много добре си помага.

— Знаеш ли всъщност кой е бил? — пита Маря.

Докато малката седи до нас с наострени уши, не мога да рискувам и да искам от Маря подробно да ми изясни потока на мисълта си. Още веднъж изсъсквам предупредително.

— Мисля, че е бил Гаврилов — казва Маря, която не разбира знаците ми.

— Глупава жено, пепел ти на езика, че какъв мотив би могъл да има той?

— Страхувал се е да не му откраднат нещо.