Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 28

— Какво искаш? — Той се стряска от мен. Аз слагам крака си напред, преди той да понечи да затвори вратата.

— Довел си тук здраво дете?

Той се опитва да избута с маратонката си моя крак в туристическите сандали. Пръхтим като две диви прасета при секс.

— Напълно ли си изгубил акъла си? — това аз го казвам.

— Погрижи се по-добре за собствения си акъл.

— Жена ти те е зарязала, какво общо има с това малкото момиче?

— Глупости. — Той ме настъпва с маратонката си и аз политам назад, едва не падам. Егор стои зад мен, но не би могъл да ме подпре.

— Тя ВЕДНАГА трябва да се маха! — Отдавна не съм крещяла така. — Тя е здрава!

— Кой от нас е здрав?

Той излиза пред къщата, идва съвсем близо до мен. Говоря му колко сладичка е малката му дъщеря, че трябва да иде с нея някъде другаде; той, ако иска, може и под влака да се хвърли, но детето, него трябва да върне у дома, да го махне оттук. Лицето му се изкривява. Бута ме, залитам и се улавям за фланелката му. Той ме удря през ръката. Със сух шум платът се разцепва, но може би шумът идва някъде отвътре в мен, юмрукът му е уцелил ребрата ми. Боли, но мен не ме е страх от болката. Страх ме е само от безпомощността. Но дори и тя не може да ме спре да кажа нещата, които са ми важни.

— Какво знаеш ти изобщо? — пръхти той и ме блъска грубо по раменете. Този път наистина падам. Лежа на земята, над нас свети Голямата мечка, нощта е безоблачна. Той ме рита отстрани с всички сили, лицето му е изкривено. Пръстите му се сключват около врата ми. Чувам се как хриптя. Колко тихи могат да бъдат двама души, когато единият убива другия.

Егор стои зад него и плаче.

Отначало не разбирам какво се случва после. Сухо изпукване в нищото. Мъжът, който отказа да ми се представи с името си, се изправя и залита. За миг стои в изкривено, неестествено положение. После се свлича на земята, и то съвсем до мен.

Без да искам, аз изведнъж се разхленчвам. Когато такъв силен мъж внезапно се строполи, това си е шок. Сега обаче е редно сама да се изправя. Изтъркулвам се наляво и после по корем. Следващото, което правя, е да се вдигна на колене и да се подпра на ръцете си. Изпълзявам до мъжа, който падна.

— Боже, какво стана, боже?

Главата лежи обърната по лице в локва кръв. В черепа му е забита малка брадвичка. Поглеждам нататък към Егор, който вдига ръце, като че иска да каже: „Виждаш сама, не съм въоръжен“. Стенейки, заставам на колене и погледът ми бавно се придвижва в тъмното, от което се отделя някаква фигура.

— Петров — казвам аз. — Петров, свиньо такава.

По лицето на Петров трепка усмивка като на побъркан. Погледът му е отсъстващ. Питам се дали в момента не е просто сомнамбул. След това той се отърсва и прави опит да ме издърпа нагоре, с което ми причинява още по-големи болки.

— Защо се биеше с него, бабо Дуня?

— Не го исках тук.

— Лошо ли се държа? Не показа ли уважение към теб?

— Нали виждаш. — Изправям се и му позволявам да клекне пред мен и да изтупа мръсотията от полата ми.