Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 29

— Ужасно съжалявам, че ти развалих тази така прекрасна нощ, но ми се струва, че го убих.

В живота си съм виждала прекалено много рани, за да тръгна сега да му противореча.

— Възниква един съвсем простичък въпрос — казва Петров. — Какво да го правим?

— Не става дума за него — отвръщам аз и придържам ребрата си, които при всяко вдишване се обаждат с режеща болка.

* * *

Момичето седи в леглото и примигва в тъмното. Изцапаните ни лица вероятно страшно са я уплашили. Но тя показва храброст. Не плаче, гледа ме почти без да мига. Със сигурност й напомням за някого.

— Идваш с мен, Глаша — казвам и се опитвам да прикрия мъката си. — Баща ти току-що се спомина.

Тя не пита за него. Това е добър знак. Всъщност лош, но в момента за нас е добър. Измъква се от леглото, невинно момиченце с нощница на червени точки. Малкият й куфар лежи отворен на пода, а на възглавницата й седи плюшено животно с дълга опашка.

— Утре сутринта се връщаш у дома — казвам аз. Всъщност тази вечер би било по-добре, но не съм магьосница и не мога всичко.

Хващам момичето за ръка. Тя не забелязва, че минаваме покрай трупа на баща й, който лежи в тъмнината като отдавнашна купчина пръст. За днес я взимам при себе си.

Петров носи малкия й куфар и през цялото време нещо ми говори. Полудяваме, защото ми се струва, че почвам да усещам как радиацията влиза през порите под кожата на детето. От това забравям за собственото си нараняване.

— Алуминиево фолио — казвам аз на висок глас. — Ако сега нещо може да помогне, това е алуминиево фолио.

— Че кой тук има алуминиево фолио?

— Аз. Аз имам алуминиево фолио.

Действително имам — благодарение на Ирина. Тя ми беше изпратила най-различни неща за кухнята, германски, практични неща, каквито по-рано нямаше. Хартия за печене, с която могат да се пекат сладкиши, без тавата да се намазва с мазнина. Силиконови формички за малки кексчета, за които по-рано използвах измити консервени кутии. И хубаво, здраво алуминиево фолио на ромбове.

— Глаша — казвам аз. — Сега ще видиш какво чудо ще направим.

Момичето явно има душа на възрастен. Не се учудва много. Питам я дали знае какво му е особеното на нашето село. Тя клати глава. Може би така е по-добре. Виждала съм хора, които получават дори изгаряния, тъй като са си въобразили, че са пипнали нещо горещо. Ако разкажа на момичето историята с радиоактивността, възможно е тя и да не оцелее до следващия месец.

— Всичко е като игра — казвам аз. — Може да ти струва много глупава игра, но затова пък ще останеш здрава и ще пораснеш, и ще си родиш пет деца заедно с някой мил мъж.

Тя се смее, явно представата за всичко това й се струва забавна. Развивам алуминиевото фолио, Петров ми помага. В куфара на Глаша има чорапогащи и риза с дълги ръкави, карам я да ги облече, за да не би защитната дреха да одере нежната й кожа. После тя протяга ръце и крака и ние я обвиваме със сребърното фолио. Глаша се киска. Благодарна съм, че е толкова приятно същество, че не плаче и не се противи. Без никакво мрънкане поглъща и таблетките с йод от домашната ми аптечка. Ако винаги е така послушна, човек трябва да се бои за нея.