Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 27

— Обичам да те гледам.

— Случайно да знаеш някакъв друг език освен руски?

— Суржик.

— Това не е самостоятелен език. Диалект е. Не си ли го учил в училище?

— В училище не сме учили чужди езици — казва той спокойно и поглежда през мен, сякаш съм прозрачна. Сигурно вижда писмото на Лаура в ръкава ми. Благодарна съм му, че не казва нищо.

— Видя ли новите?

Той вдига едната си вежда.

— Тоя е задник — казва той.

Не му възразявам. Макар да не вярвам, че съществуват добри и лоши хора. Например за себе си изобщо не знам към кои бих се причислила. Като бях млада, толкова много се стараех да бъда добър човек, че дори станах опасна за останалите. Например бях прекалено строга с децата си, за да израснат те примерни и старателни граждани. Сега съжалявам, че не съм ги поглезвала повечко. Но глезенето по наше време се порицаваше. Казваше се, че така се отглеждат лигави нехранимайковци, а пък аз исках да предпазя децата си от това. Към Алексей бях по-строга, от което понякога сърцето ми щеше да се пръсне.

— Момичето ще умре — казва Егор.

Вдигам очи от чая си. Разбира се, че ще умре. Ние всички ще умрем. Някои по-рано, други по-късно, а дете, което идва да живее тук, със сигурност няма да оцелее още дълго. Децата са нежни и чувствителни. Само такива дърти и жилави пачи като Маря и мен държат вечно. Няма микровълнова фурна, в която да омекнем.

— Той ще я убие със собствените си ръце. — Егор поглежда многозначително през прозореца.

— Той какво е виновен, че тя е болна? — Егор ме ядосва, не стига, че е умрял, пак се прави на по-умния от нас двамата.

— Хич не му е чист косъмът, щом я води тука.

Най-сетне почвам да схващам какво иска да ми намекне, тъй като и бездруго през цялото време подозирах същото.

— Искаш да кажеш, че тя не е болна?

По-рано щеше да плюе на пода. Сега свива рамене.

— Още не. Но това бързо би могло да се промени.

— Но защо един баща ще направи такова нещо?

— Бащи. — Той все пак плюе на пода. — Ти пък всичко знаеш за бащите. Аз какъв баща бях?

Сега е мой ред учтиво да замълча. Повечето жени, които познавам, щяха да се чувстват по-добре, ако сами си бяха отгледали децата, вместо непрекъснато да се спъват в ботушите на пияните си мъже.

Но това аз не го одобрявам. Дълбоко в сърцето си съм убедена, че човек трябва да живее в двойка. Най-малкото, когато има задача да изпълнява. Семейството е за двама. Егор ми липсваше още докато беше жив, независимо какво съм твърдяла винаги. Сега той е тук, но вече е прекалено късно.

— Ти знаеш нещо — казвам.

— Жена му го заряза. Сега той иска да й го върне — обяснява Егор.

Винаги забравям на колко съм години. Учудвам се на скърцащите си кокали, на тежестта, която ме дърпа надолу, когато сутрин ставам, на непознатото, закръглено лице в надрасканото огледало. Но сега, когато тръгвам по главната улица, когато дори се затичвам, отново се усещам лека. По-лека мога да бъда вероятно само в смъртта. Отварям портата, бързам през градината и удрям с юмрук по дъските на синьо боядисаната стена на къщата.

Малко по-късно мъжът застава в рамката на вратата по джинси и маратонки. По раменете му е опъната фланелка с чуждестранен надпис.