Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 26

— Тук никой не минава просто така. Как изобщо пристигнахте?

— Докараха ни. Но не съвсем до селото. Шофьорът се страхуваше.

Кимвам. Междувременно момичето намери в градината няколко малини и ги напъха в устата си.

Мъжът я наблюдава от прозореца.

— Малините също ли са радиоактивни?

— Вие не знаете ли къде се намирате в момента?

— Знам, знам — казва той. — Но въпреки че знам, пак. Вие не понасяте тъпи въпроси, така ли, бабо Дуня?

Трябва да тръгвам към къщи, но нещо ме задържа. Просто се налага да се насиля, за да тръгна.

— Един последен въпрос, ако позволите — вика той подире ми. — Къде може тук наблизо да се купи нещо за ядене?

Обръщам се. Намирам, че в сравнение с всичко останало да се умре от глад, е нещо относително меко, но не е в моята власт да решавам как смъртта да пристигне при хората.

Мъжът чака да му отговоря. Не е свикнал да чака. Гладкото му лице потрепва нетърпеливо.

— Малиши. Зеленчукова градина. Запаси. Съседи.

След което най-сетне се отправям към къщи.

* * *

Работата ме е научила, че хората винаги и без изключение правят само това, което си искат. Питат за съвети, но всъщност нямат никаква нужда от чуждото мнение. И така филтрират всяко изречение, че взимат от него само това, което им харесва. Останалото просто игнорират. Бях се научила да не давам съвети, освен ако специално не ме помолят. Освен това се бях научила и да не задавам въпроси.

Изчаквам да падне вечерта, за да полея краставиците и доматите си. Пчели жужат около жълтите цветове на тиквичките. Гледам ги като омагьосана. Дълго време след реактора не бях забелязвала да има тук пчели. Животните реагираха различно. Пчелите изчезнаха. Опраших доматите си на ръка с една малка четчица. Че сега една пчела ровичка в чашката на цветчето, е може би точно онази добра новина, която Петров си беше пожелал. Ако бях по-млада, щях да я съобщя, изкрещявайки я. Решавам да я напиша в писмо до Ирина. И до Лаура.

След това си сварявам чай от малиновите цветчета. Когато се отдръпвам от чайника, виждам Егор да седи до мен. Мъчно ми е, че не мога да му предложа чай. Да пиеш чай с някого, е по-хубаво. На тази възраст може би е единственото по-хубаво нещо, което предпочитам да правя с друг човек, а не сама. Веднъж му оставих чаша чай от учтивост, докато разбрах, че всъщност така не му правя никаква услуга.

Егор ме гледа с тъмните си очи. Смущавам се. След смъртта му аз остарях и вече по външен вид той би могъл да ми е син. Затова не бива сега да ме разсъблича с поглед.

По някое време не издържам.

— Какво ме зяпаш така?

Той се обляга назад: