Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 25

— Аглая, значи Глаша — казвам аз. Малката се усмихва и ръката й преминава от тази на баща й в моята. Иначе не личи да е много доверчива. Може пък да й приличам на някого. Тя има здрав вид, червени бузи, тъмни къдрици, само очите й са тъжни и усмивката й е крива.

— Видях ви по телевизията — казва към мен бащата, сякаш това е съобщение, което би ме заинтересувало особено много.

Тръгвам напред с малката Глаша към една къща, която искам да им покажа. Самата аз щях да се настаня там, но е прекалено голяма за мен. Но те са двама и имат нужда от две стаи, не е добре, когато се налага баща и дъщеря да делят една стая. Останалите ни следят с очи, докато стигнем до края на главната улица.

Къщата, която имам предвид, е боядисана в синьо. Очите на Глаша светват, а моето сърце тутакси омеква. Ще ми се да пусна ръката й. Но тя се е вкопчила в мен.

— Има ли тук течаща вода?

Не поглеждам към баща й, като отговарям:

— Тук никой няма течаща вода. Кладенецът е на края на улицата. В някои дворове има собствени кладенци, но в този няма. Имаме ток. Има печка за топлене, на която може да се готви. Не знам колко дълго…

Поглеждам към момичето и не смея да го изговоря. Зимата в Черново не се живее така лесно, както през лятото. Но дали тогава все още ще са си двамата?

— Самият аз не знам — казва мъжът.

Той влиза през портата. Момичето пуска ръката ми и го следва. Тича през градината и веднага си спомням, че някога Ирина и Алексей също са играли тук. В тази къща по-рано живееше една възрастна жена, баба Мотя, която позволяваше на децата от селото да си берат от нейните малини. Те не бяха само червени, а и от един жълт сорт, от които Ирина понякога ми носеше, стиснала ги предпазливо в юмручето си, така че да не смачка нежните плодчета. Жълти и по-големи от обикновените малини, те грееха върху дланта й. Но пък на вкус не бяха много сладки.

Бащата на Глаша влиза в къщата и се опитва отвътре да отвори прозореца. Налага се да дърпа и да блъска, докато най-накрая през черчевето се подава доволното му лице. Веднага обаче отново изчезва. Чува се дрънчене, нещо пада, след което тялото му пак се показва на прозореца като в рамка на картина.

— Окей — казва мъжът. — Няма по-добра къща, така ли?

Ако на моята възраст продължавам да се учудвам на хората, няма да ми остане време дори да си измия зъбите.

— Не — отвръщам аз. — Това е най-добрата къща откъм големина, обзавеждане и състояние.

Той явно е изненадан, че мога да казвам такива дълги изречения.

— Окей — повтаря той. — Ваша ли е?

— Не — отговарям аз. — Просто можете да се настаните в нея.

— А ако пристигне някой и ми поиска наем със задна дата?

Не му се сърдя за изразеното недоверие. Като става дума за реактора, човек не може да има вяра никому. Наскоро в района ни се разрази скандал: на обитателите от облъчените села, които се преместваха на други места, обещаха да им дадат обезщетения за къщите им и те посочиха такива стойности, каквито колибите им не биха имали дори ако бяха построени на Червения площад. Институциите удряха печатите си, срещу което получаваха част от сумата за обезщетение. Нещо подобно беше разказала Маря. Така че аз си бях доволна, че моята къща все още поне по документи ми принадлежи. Освен това съвестта ми е чиста — нещо, което с възрастта става все по-важно.